На уличка тиха далеч от пазара,
под склопа на цъфнали млади липи,
старица, изпита от болест коварна,
с тояжка едва на крака се крепи.
На пейката своите книги продава.
Животът й явно съвсем не е лек.
По пладне асфалтът е жива жарава,
край нея почти не припарва човек.
Поспрях се, реликвите нейни погледнах —
известни заглавия, ниски цени.
Духовно богата бе в своята бедност.
Прикани ме: „Виж, тези три, погледни! —
Трилогия, ето, вземи… на Беляев…
Пък аз за лекарства ще спастря пари…
Тя, моята… ясно е… вече се знае…
Но пустата болка така ме мори…”
Познах я. Гласът й бе плътен, отчетлив.
Припомних си, сякаш на бавен каданс
видях я — пак млада, а ние — момчета,
девойки на чинове…Нейният клас…
Две орбити мътни очите й днес са,
в тях сетна надежда дори не гнезди.
А как рецитираше! — бе поетеса
и знойна красавица, помня преди…
Оставих й смачкани двадесет лева…
… На първата страница после чета:
„На моята мила съпруга Елена,
честита годишнина! Трийсет лета!”
Цветан Николов
02.10.2023 at 23:56
Разтъстващо !