Как протестите се превърнаха в нова битка на дясното срещу лявото

Протестите в България след 23-годишен преход към катастрофален капитализъм минаха през различни фази. Юнските протести започнаха като спонтанна реакция срещу едно безобразно назначение на висш ръководен пост, което незабавно бе спряно и поводът за появата им изчезна. Те обаче продължиха и намесата на множество различни сили ги тласна в посока, различна от повода, който ги породи. Възникна спор дали днешните протести са различни от февруарските. Категорично съм съгласен съм с тези, които смятат, че са различни. Февруарските протести имаха в своята основа викът, отчаянието на бедните и онеправданите. Те бяха доминирани от социални искания, апелираха към политики, които традиционно са свързани с левицата и лявата политика. Неслучайно съвпаднаха със серия от самозапалвания и самоубийства на доведени до отчаяние от глад и невъзможност да си плащат сметките хора. Днес не е така. Водещата линия в сегашните протести, независимо от разнородността на участниците и техните интереси, все повече изглежда като реванш на дясното срещу лявото. Кои могат да бъдат аргументите за това?

1. Самите протестиращи и заобикалящите ги журналисти безкрайно повтарят, че хората на площадите не се интересуват от сметките за тока, заплащането, от социалните мерки, не им пука от това, че икономиката може допълнително да влоши показатели от “изборите до дупка”. Те самопредставят себе си като хората, които не се интересуват от цената на тока, за които социалните проблеми не са важни. Очевидно това не са интересите на милионите бедни, безработни, нямащи. Не са протестите на тези, които не могат да свържат двата края – интересите на хората, които са защитавани от традиционната левица. Не са интересите на тези, които допълнително обедняха по времето на управлението на ГЕРБ. Не са интересите на онези 400 000, които останаха без работа. Не са интересите на хилядите, които останаха без жилища, отнети им от банките през последните години, защото не могат да си плащат ипотеката.

2. В подкрепа на интересите се обявява ключова организация на най-богатите хора в България – Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България. В този смисъл важна част от олигархията иска реванш и не иска това правителство. Ще отбележа, че това правителство също така се опитва да реализира идеята за премахването на предимството на определени банки като място за депозити на държавни пари, което също не се харесва на съответните олигарси.

3. Основните лозунги на протестиращите са същите антикомунистически лозунги, с които се легитимираше и придобиваше самоличност десницата през 90 години – “кой не скача е червен”, “червени боклуци” и пр. Само че, в началото на 90-те години все още селското стопанство и индустрията бяха в ръцете на държавата и те имаха някакво основание за това. Сега в края на този капиталистически преход, в който всичко построено от социалистическата държава е ликвидирано или разграбено, на нейно място властва див капитализъм, в България има едри капиталисти, малко средна класа и море от бедни, декласирани и озверели хора. Очевидно е, че никакви «комунисти» (хора, които подкрепят държавната или общонародна собственост като инструмент за развитие) не съществуват в парламента. Това е просто идеологическа риторика, чрез която с четвърт век закъснение се реанимират внушения, които да скрият истината за катастрофалния капитализъм, родил днешната олигархия.

4. Най-активни участници в протестите са ключови лица на традиционната десница, и изобщо активисти на групата от партии център-дясно като се почне от ДСБ и СДС, мине се през Кунева, «Синьо единство», «Зелените», партията на Касим Дал и се стигне до различни задкулисни версии на подкрепа от страна на ГЕРБ. Те виждат в ставащото възможност за реанимация, издигат лозунги за «ново дясно», отправят си взаимни реверанси за сътрудничество, търсят посоки да се завърнат на политическата сцена. Този протест има за свой гръбнак «твърдите ядра» и активисти на загубилите и останали извън парламента малки десни партии. Те са ужасени от политическата смърт и са готови да висят от сутрин до вечер по площадите, ако това може да им донесе някакъв нов политически живот.

5. Институтът за пазарна икономика, чийто идол е неолибералната икона Айн Ранд и който е ключов тинк танк предлагащ десни икономически политики в периода на българския преход, категорично се обяви в подкрепа на протестиращите и критикува мерките предприемани от правителството на Орешарски.

6. По телевизиите шестват серия от морално фалирали и сериозно икономически замогнали се лица на десницата от началото на прехода. От същата тази десница, която ликвидира българското селско стопанство, хранило столетия не само българите, а и други страни в Европа, за да стигнем до дереджето, че днес дори чесън внасяме от Китай. Разруши го с ликуващия възглас “Днес е един велик ден за българската демокрация” и от тогава “демокрация” се идентифицира у нас с ликвидация. Същата тази десница, която извърши голямата приватизация (термин, изобретен по времето на Тачър и символизиращ тачъризма) в България, раздаде материално богатство, трупано от поколения българи, принадлежащо на всички българи. Раздаде го на една нова върхушка, която формира господстващата класа на дивия капитализъм, а сега крещи “комунистите са виновни”. Сега тя отново иска власт, отново раздава морални присъди. Ни лук яла, ни лук мирисала.

7. Отново се появи след 20 години Васко Кръпката и отново се бори срещу “комунизма”. Знаковото лице на българската антикомунистическа десница от 90-те години на ХХ век Едвин Сугарев обяви отново гладна стачка, както го правеше в онези времена. Нищо че, както казва един знаменит класик, това което е било някога трагедия, сега се превръща във фарс. Тогавашните гладни стачки ознаменуваха трагедията на разрушаването на социализма, сегашната – фарсът, гримасата на създадения и с неговото участие капитализъм.

8. Един от много богатите хора в България, бивш министър от дясното правителство на ГЕРБ – президентът Плевнелиев обяви, че снема доверието си от правителството и подкрепя изцяло протестиращите.

9. Исканията на протестиращите се концентрират в промени в избирателната система, която да допусне колкото се може повече от невлезлите в парламента «десни партии» или до така нар. «смяна на политическата система», под което се разбира хаос от противоречащи се искания, простиращи се намаляване броя на депутатите до мажоритарна система. Във всички случаи това ще направи парламентът не по-работоспособен, а по-неефективен и манипулируем с малки групи депутати, които много по-евтино могат да се напазаруват от олигархията. Проблемът, погледнат отляво, е промяна в икономическата система, което обаче и на ум не идва на протестиращите и от което бягат като дявол от тамян тези, които стоят зад тях.

Както установява още преди повече от век в «Психология на тълпата» Густав Льобон, в тълпата настъпват процеси на заразяване, отделните индивиди губят индивидуалност и се държат по начин, който не е характерен за тях в нормално състояние. Стихията на тълпата, умело тласкана в съответна посока, затъмнява индивидуалния разум. Сред протестиращите днес също има заразени от тълпата и емоциите хора, чиито интереси съвсем не са тези на десницата, не са интересите на богатите хора. Такива, за които плащането на сметките, работното място, здравното осигуряване, пенсията са особено важни, жизнено значими в едно общество, в което според Евростат почти половината от населението потъва в отчайваща бедност. Там има немалко хора, които са недоволни просто от ужасяващите следствия от българския преход към капитализма, от това че либералната демокрация в условията на олигархичен капитализъм работи не за всички хора, а само за определена част от обществото. Те ще останат излъгани. Ще станат жертва на това, което Хегел нарича «ирония на историята» – хората преследват едни цели, а се получава нещо съвсем различно. Бедните и неоправданите неведнъж са били психологически и идеологически жертви на десницата. Те бяха жертвата на доскоро управлявалата ни гербаджийска десница. В крайна сметка немалка е вероятността да се окажат такива жертви и днес.

Автор: Проф., д.ф.н., Васил Проданов – преподавател в УНСС. Главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989). Директор на Института за философски науки(1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН(1995-2010 г.). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които «Познание и ценности», «Биоетика», «Биосоциални ценности» и др.
Източник: avtorski.pogled.info