Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред онова велико нещо, което неясно назоваваме ту Живота, ту Бог, ту Собствената си съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно се е случило с нас, с целия български народ, изпаднал в драмата на оцеляването – ние привикнахме с безразличието, ние почваме да губим имунната си енергия да се съпротивяваме на злото.
Представям си гузно, че не съм само аз, че десетки и стотици хиляди сме заобикалящите… Какво ти безразличие, ние сме съучастници на тая гавра, която се върши над самите нас, унижените и оскърбените осем милиона българи, турци, арменци, евреи, гърци, власи, гагаузи, помаци, населяващи днешна България.
За българите (независимо от етноса) тук родени говоря. Защото тая държава не ни е само отечество, тя ни е имот, наше свидно наследство, парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, изпълнено напоследък с помийна кал и вонящо безразличие.
Някой се е появил на хоризонта във вътрешния пейзаж на душите – катедрално строг, висок и тъмен, и заповядва: “Стой там, където си”. Въпросът не опира вече до романтични жестове, а до нещо далеч по-рязко: ти си длъжен да оцелееш, следователно – да не пилееш себе си по суети и вятърничави моди.
Георги К. Бояджиев
RSS