[pullquote]
“Преди всичко, това е спонтанен акт.” Така започва описанието на инициатива създадена в социалната мрежа “FACEBOOK”, а ние от “Съпротива” харесваме спонтанните актове.
[/pullquote]Планът е да се обиколи България – пеша. Макар, че за спонтанните актове плановете не са нищо повече от насоки, тази инициатива крие в себе си по-дълбок смисъл, отколкото “момчетиите” искат да покажат. Дали това е бягството на едно поколение от суровата балканска реалност или е тяхното завръщане към позабравени ценности биха се запитали много мейнстрийм медии, ако въобще обърнат внимание на подобен акт. За нас няма съмнение, че когато се събират хора и вървят заедно в една посока, никоя сурова реалност не може да ги спре, пък било то и балканската. “Човекът е човек, когато е на път”, а пътят никога не е имал значение. Все пак сме еволюирали следвайки миграцията на най-различни животни – от северния елен до северноамериканския бизон и може би смисълът на това пътешествие е завръщането към взаимопомоща присъствала в тези номадски движения. Защото, казано най-простичко, съвременният лайфстайл успя да ни задоволи много от екзистенциалните нужди, но като, че ли на цената на отчуждението. Ние вече не зависим пряко от човека до нас за прехраната си и това, колкото и хубаво да е, носи със себе си отрицателната страна на разделението.
Има три милиона вида животни, живеещи в тропическите гори. Един от тях е червената, огнена мравка. Живееща под земята, под постоянна заплаха от унищожение, заради пороите. Това не засяга природата – ако един вид иска да оцелее, трябва да докаже, че го заслужава. Когато пороите идват, мравките се вкопчват една в друга, създаващи жив сал, който плава, докато водата се оттегли. Месеци наред, ако е нужно. Как един вид успява да измисли подобно нещо? Инстинкт? Опити и грешки? Да не би да е била пометена една мравка, от бушуващата вода и да се е сблъскала с друга, за да разберът, че заедно могат да се носят над водата? Какво би станало, ако едната беше обърнала гръб на другата?
Средностатистическият човек изговаря по 2250 думи до 7,4 други личности. Днес ще изпратим 300 милиарда имейла и 19 милиарда съобщения. И след всичко това пак ще се чувстваме самотни. Всичко е част от нуждата ни за общност.
Затова непрестанно изпращаме сигнали и знаци. Затова ги търсим при другите хора. Винаги чакаме съобщения с надеждата за връзка. Колкото и да са начините за комуникация, няма нищо по-ефективно от човешкия глас. Когато чуем нечий глас, интуитивно се вслушваме в него, с надеждата да го разберем, дори и когато чуваме само викове, плач или нечия песен. Това е така, защото гласовете ни звучат по-различно от всичко друго. Точно заради това можем да чуем гласът на певеца и винаги ще го разпознаем, независимо от страничните шумове или музика. Ако не сме получили съобщение, не значи, че не е било изпратено. Понякога просто не сме слушали достатъчно внимателно.
Има голяма вероятност гласът на тази инициатива да премине близо до вашето обитание, дали ще се вслушате в него зависи изцяло от вас. Дали ще се присъедините, подадете ръка или ще му обърнете гръб е изцяло ваш избор. Разбира се винаги можеш да се надяваш, че няма да вали, ние от друга страна ще вървим… ще вървим заедно и ще те очакваме.
Повече инфо на: “Да повървим заедно”
RSS