Кютюците

Неделя сутрин, малко след осем. Пристигам едновременно с полицаите. Те обаче намират пролука в телената ограда преди мен и първи стигат до групичка от стотина души, събрали се под клоните на огромен чинар. „Какво правите тук? Кои сте вие? Знаете ли, че това е частна собственост? Дай си личната карта! А ти престани да снимаш, че ще се разправяме… Пак ли ще се арестуваме?” Но с това пререканията се изчерпват и след минути органите на реда (не се легитимират, разчитат на униформите си) спокойно си бъбрят с част от протестиращите и само вметнатото: „В Америка това не може да се случи. Частната собственост там е…” подсказва, че тема на разговора им все още е строежът на „Кауфланд”, който предвижда изсичане на всички дървета на терена, че и на този 200-годишен чинар. На едно място кората му е свалена с удар на брадва и на голото е турен печат – разрешително за сеч.

Мястото, предвидено първоначално за разширение на булеварда („Тодор Каблешков”, кв. „Овча купел”), след това е трябвало да се превърне в детска градина. И ето, че накрая ще свърши като хипермаркет, който ще казва „Тук си на правилното място!”, без обаче да довършва изречението: „…а един 200-годишен чинар не беше на правилното място и затова го… пенсионирахме.” „Не, не съм от общината, аз съм от инспектората. И няма да ви кажа името си, защото не съм тук служебно, а частно.” Поглеждам го и ми се изяснява. По би имало логика, като е на частно посещение да се представи с името си, а „аз съм от инспектората” да го остави за служебните си визити. Но не и за това мазно, придаващо си важност същество, дълбоко в себе си разколебано и изплашено. То на такъв и да не можеш да му се ядосаш истински. Да не можеш, дори когато задава абсурдния си въпрос: „Къде има сеч тук? Аз сеч не виждам!” А два огромни дънера са зейнали срещу него, обувките му – целите в талаш. С още двама-трима го съпровождаме до мястото, където вчера работата е била наполовина свършена – гътнати са два столетника и още няколко по-малки дървета, а дървесината им – извозена. И сега само единият труп лежи, нарязан на шайби като риба за пържене. „Добре, де, в момента никой не сече. А-а, ако утре дойдат и имат разрешително… Вие сега какво искате, ще ме убиете ли?” На фона на благия тон, с който Йордана му преразказваше разговорите си с общината, а крехката репортерка на БНТ беше съгласила оператора да не снима, това прозвуча рязко и странно. „Не, ще ви отсечем!”, подхвърлих с полуусмивка и останах изненадана, когато господин „Аз съм от инспектората” закова на място, защото вече бяхме тръгнали към основната група. В очите му видях, че казаното беше породило силно тактилно усещане у него и почти съжалих. Не намерих думи, с които да му подскажа, че ние и той сме от една и съща страна на барикадата. И още не се сещам какви биха могли да бъдат тези думи; и има ли ги изобщо.

Междувременно се появяват общинари и обещават, че дърветата няма да се секат… Хората се разотиват. Тогава се приближава екип на bTV, вероятно за да подсигури кадри с едва 10-20 души под дървото. (И не е вярно, че всяко чудо е за три дни. Някои чудеса траят доста по-малко – ден, а дали и толкова.)

С едно от момчетата сме се дръпнали настрани и вече си говорим за морето, делфините и изчезващия плаж, когато към нас се приближава старец с домашни топлинки на краката и пъргави мигли. „Какво, какво става?” Успокояваме го с думите на общинарите, но той остава при нас. Иска да ни разкаже за ужаса от вчера: „Знаете ли какво беше?! Аз тука отсреща живея. Цял живот ги гледам тези дървета, а те… Ей там, още им стоят кютюците. И голямата бреза – и тя кютюк! Елате, да ви покажа.”

Признавам си, че единственото значение на „кютюк”, което знаех, беше „тъпанар”. Но “тъпанар” е преносното, основното си се оказа „дънер”.

„И с онези багери-и-и, продължава дядото, ей на, счупиха му клона.” Един от дебелите, по-високи клони на чинара наистина е счупен, но когато борбата е за ствола, клоните някак си се преглъщат.

Разделяме се със стареца, който на изпроводяк почва да прекръства ту нас, ту себе си, па накрая разтваря пръсти и отпуска ръка: „То и за кръстене ли е.”

Ами, не пречи – мисля си – и да се прекръсти човек, но не е достатъчно. Това няма да спре кютюците да създават кютюци.

Vera Ivanova Ilieva