
Един труп ръководи обществото: трупът на работата. Всички световни властелини са се съюзили, за да защитят неговото господство: Папата и Световната банка, Тони Блеър и Йорк Хайдер, Д’Алема и Берлускони, синдикати и бизнесмени, германски еколози и френски социалисти. Всички те знаят само: работа, работа, работа!
“Всеки трябва да може да живее от собствената си работа: това е основен принцип. Оттук следва, че условието, за да може да се живее, е работата, и че не съществува право на живот, ако не се изпълнява това условие.”
Йохан Готлиб Фихте,
Основи на естествените права според принципите на наукоучението, 1797 г.
Който все още не се е отучил да мисли, лесно си дава сметка, че тази позиция е напълно безпочвена. Факт е, че доминираното от работата общество не изживява някаква временна криза, а се сблъсква със своите крайни лимити. В резултат от микро-електронната революция, създаването на богатство все повече се отдалечава от използването на човешка работна сила, и то в степен, която допреди няколко десетилетия можехме да си представим само във фантастичните романи. Никой не може сериозно да твърди, че този процес може да бъде спрян или да бъде преобърнат. Продажбата на стоката „работна сила” през 21-ви век ще бъде толкова перспективна, колкото е била перспективна през 20-ти век продажбата на каляски. Но който в днешното общество не успее да продаде собствената си работна сила, е считан за „ненужен” и свършва в социалните депа за отпадъци.
Който не работи, не трябва да яде!
Този циничен принцип се повтаря и днес; не само – днес се повтаря повече от всякога, точно защото е станал напълно излишен. Абсурдно е: никога обществото не е било такова „общество на работата”, каквото е в днешната епоха, когато работата стана излишна. Точно на смъртния си одър работата сваля маската си и се показва като тоталитарна власт, непризнаваща друг бог, освен себе си. Работата определя начина на мислене и действие дори в най-дребните детайли на ежедневния живот и в най-интимните кътчета на психиката. Правим всякакви усилия, само и само изкуствено да удължим живота на идола „работа”. Продължаващите искания за „работни места” осигуряват нужното оправдание за все по-засиленото, до крайност, унищожение на естествените условия за живот, макар че отдавна го знаем. Последните пречки пред пълното комерсиализиране на всички социални отношения могат да бъдат премахнати без никакви угризения, стига да се осигури някакво мизерно „работно място”. А идеята, че е по-добре да имаш „каквато и да е” работа, отколкото да нямаш никаква, се е превърнала вече в религиозен канон, задължителен за всички.
Колкото е по-очевидно, че „обществото на работата” наистина е достигнало своя край, толкова по-настървено краят бива отстраняван от колективното съзнание. Методите за отстраняването му са различни, но притежават винаги един общ знаменател: фактът, наблюдаван в целия свят, че работата се е превърнала в ирационална цел сама по себе си и е вече ненужна, твърдоглаво се обяснява като провал на индивидите, фирмите и „производствените предприятия”. Обективната липса на работа трябва да изглежда като лична вина на отхвърлените.
Ако според едните безработицата е резултат от прекалени претенции, недостатъчно желание за работа и слаба гъвкавост, то другите обвиняват „своите” ръководители и политици в некомпетентност, корупция, алчност и предателство спрямо „работния процес”. (И в крайна сметка всички са съгласни с бившия германски президент Роман Херцог: необходимо е, така да се каже, нещо „да разтърси” страната, сякаш става дума да се надъха футболен отбор или да се мотивира политическа групировка. Всички трябва „по някакъв начин” да гребат по-силно, макар че отдавна вече да няма гребла; всички трябва да се напънат, макар отдавна да няма нищо за правене и могат само да се посветят на безсмислени дейности). Натъртва се поуката от тази тъжна приказка: който, въпреки всичко, не е благословен от идола „работа”, трябва да се сърди на себе си, и може да бъде отхвърлен и изхвърлен без излишни скрупули на съвестта.
Същият закон за човешката жертва важи в глобален аспект. Една след друга държавите биват унищожавани от механизма на икономическия тоталитаризъм, използващ все същия довод: „Нарушиха т. нар. закони на свободния пазар”. Който не се „нагажда”, безусловно и без да се съобразява със загубите, към слепия ход на конкуренцията, бива наказан от логиката на печалбата. Днешните обещания са утрешни провали. Властващите икономически психопати не осъзнават колко странна е представата им за света. Три четвърти от световното население е обявено малко или много за излишно. Една след друга пропадат „производствените предприятия”. След унищожените „развиващи се страни” в южното полукълбо и след източния държавен капитализъм, примерните студенти по пазарна икономика от Далечния изток на свой ред затънаха в икономическото блато. Дори и в Европа настъпва социалната паника. Рицарите с тъжни лица в политиката и производството обаче продължават с още по-голяма настървеност кръстоносния си поход в името на бога „Работа”.
Оригинален текст: http://www.krisis.org/1999/manifesto-against-labour
превод от италиански: Даниела Пенкова




















Валентина
06.01.2013 at 19:40
Очевадно е,че волското бъхтане вече не е належащо.Компютърните програми могат да вършат всичката тежка работа.За човека по полезно и в полза на моралната еволюция е нужно да се занимава с това,което обича и което може.Талантите и ползите са колкото човеците и всеки може да бъде гений в своята област,човечеството може да се усъвършенства и да постигне немислими неща в науката.И при това не е задължително да продава тежък физически и психически труд за да живее.Който може да мисли,ще разбере какво искам да кажа . Да ама не,световната корпорация и политически сили имат нужда да властват над смазани от мизерия човешки същества.Хич не им пука,че човеците са милиарди,хич и не мислят за земята и свършващите ресурси,те искат само да властват.Не съм психолог,но ми е ясно,че ни манипулират и измъчват психопати,които спират прогреса на човешкият род.Просто психопати владеят земята и хората.