Остаря и мама. Тихо остаря …
Отмина времето … На смени.
Остана ми … Едничка ми е тя …
Къде ли са очите й засмени?
Къде ли е онази селска кръв –
камбанарията въздиша тихо.
Прозява се небето като лъв,
но липсва българското „Иху!” …
Остаря и селският казан,
и кой ли ще вари ракия,
и попа няма го с тамян,
то кой ли слуша вече литургия …
И къщата ни пука се, скимти,
руши се, тихичко въздиша.
Тъга в сърцето ми кънти –
как тъжно стихчето си пиша …
И само гробищата с кръст до кръст,
миришещи на стари кости,
изпичат черната си пръст,
в очакване на нови гости …
Пък мама до прозореца стои,
и чака милата да се завърна.
Тя емигрантските ми дни брои …
Ти дръж се мамо! … Пак да те прегърна …
RSS