
В изказване срещу крилото на Републиканците, които причиниха спирането на работата на федералното правителство, лидерът на мнозинството в сената Хари Рийд нарече опонентите си “анархисти от Чаеното парти“. Трудно е да се каже кой трябва да е по-подразнен – Чаеното парти или анархистите. Във всеки случай думите на Рийд показват как вековната традиция на анархистката философия бива хвърлена под автобуса на политическия дискурс в САЩ, после прегазена, след това влачена обезобразена, за да бъде сочена с пръст при всеки удобен случай.
Много хора биха се изненадали да научат, че истинските анархисти не се радват задължително на последната форма на самоунищожение на американското правителство. Това, което според тях се случва е трансфер на власт от една форма на потисничество, от правителство, което поне се преструва на демократично, към друга форма, която няма такива претенции. Според тях спирането на правителството няма да попречи на NSA да ни шпионира, няма да спре полицията да прилага закони с дискриминационни похвати, няма да ограничи натикването по затвори в умопомрачителни мащаби на имигранти и потребители на леки наркотици. Частите от правителството, които спирането засяга са сред тези, които ни приближават към едно истински свободно, егалитарно общество: хранителни помощи, които да гарантират, че всеки ще има какво да яде; здравеопазване, което повече хора да могат да си позволят; националните паркове, в които се пазят някои от най-големите природни съкровища. През това време още повече власт се дава на корпорации, които са отговорни единствено пред най-заможните си акционери.
Исторически погледнато, така наречените либертарианци от Чаеното парти и анархистите имат общи корени. Произходът им може да се проследи до определени търсещи свобода течения по време на Просвещението – в това число мислители като Едмънд Бърк и Томас Джеферсън, както и такива, които не се изучават в училище като Уилям Голдуин и Пьотр Кропоткин. Странно е, че в Съединените щати главното течение на либертарианската мисъл е изкривено и превърнато в нещо като доведено дете – чудовище. Вместо да търсят край на всички форми на потисничество, нашите либертарианци са само против правителствените такива, като ни оставят уязвими към силите на корпоративната алчност, расовата дискриминация и унищожаването на природата. Наследството на една руска имигрантка, Ема Голдман, е заменено за това на друга – Айн Ранд. Резултатът е, че в тази държава, това което навремето беше мейнстрийм на либертарианската мисъл – социалистическият, демократичен анархизъм е потънало в такова забвение, че с думата “анархист” се злоупотребява и се използва за остроумни забележки в конгреса.
Ако анархизмът беше просто предпочитане на липсата на правителство, както мнозина са подведени да вярват, употребата на думата от страна на Рийд би била в общи линии коректна. Десните либертарианци, срещу които говори, биха се зарадвали да видят как правителството става по-малка пречка пред печалбарите. Но, поне от времето на Просвещението, анархизмът означава доста повече от това. Властта – архия-та, която той иска да премахне, също така е власт на тези с прекалено много собственост над онези с прекалено малко, власт на тези, чиято раса или пол им дава приоритет пред останалите. Анархистите целят общество, в което обикновените хора могат свободно и демократично да се самоуправляват и да се самоорганизират, за да могат да посрещнат основните нужди на всеки.
Докато това се случи, днешните анархисти не са единодушни за това как да се отнасят към институции като псевдодемократичното правителство на САЩ. Някои, също като десните либертарианци предлагат тотално оттегляне и неучастие, като отказват да гласуват и да плащат данъци. Други вярват, че засега правителството може да бъде средство за постигане на цели, близки до тези на анархистите – “Напълно реалистично и рационално е да работиш в структури, срещу които си”, пише Ноам Чомски, “защото, правейки това можеш да се придвижиш към ситуация, в която можеш да се изправиш срещу тези структури.”
Повечето хора с анархистки наклонности са някъде по средата. Те са по-малко концентрирани в дебата дали правителството е добро или лошо, отколкото в изграждането на политическия живот от нулата, започвайки от местни общности, които са свързани в глобални мрежи. Когато вдъхновеното от анархизма движение Окупирай Уол Стрийт се роди преди две години, коментаторите побързаха да го сравнят с Чаеното парти и да съдят за него по това дали издига политически фигури. Но този стандарт изглеждаше встрани от целта на хората от Окупирай, които имаха различна стратегия за постигане на промяна. По-добрият десен аналог биха били църквите, вместо Чаеното парти. Тяхната огромна политическа мощ идва от това, че са общества и центрове за взаимопомощ. Пасторите от мегацърквите обикновено стоят встрани от политиците, но никой не може да отрече влиянието им.
Изказването на Хари Рийд за “анархисти от Чаеното парти” е симптом за амнезия, която е обхванала либертарианската политическа мисъл в тази страна – амнезия, която помага на капиталистическата класа да бъде все по-силна с всяка следваща фискална криза и всяко свиване на социалната спасителна мрежа. Добре е да преосмисли думите си. Докато в дългосрочен план традицията на анархизма цели детронирането на силни хора като него, в краткосрочен план, с усилията да осигури основни потребности за повече хора, Рийд може да се окаже, че споделя обща кауза с анархистите.
Източник: wagingnonviolence.org




















az
03.10.2013 at 23:01
Супер добре написана статия. Анархията не е безредие! Време е и ние да го разберем-повечето от европейските протестиращи вече са го разбрали. Viva Anarchy! (A)
Black Flag
04.10.2013 at 12:40
Един от администраторите преди време, твърдо отказваше да се пускат анархистични материали на страницата, понеже щяло да има лош отзвук от потребителите. Сега се обяснява защо повечето хора реагират негативно, когато чуят за безвластие. Имаме напредък. 🙂
Надежда
12.10.2013 at 18:06
Мисля, че думата анархия означава именно безредие, а анархизъм е политическа философия, която е свързана с основна промяна на държавните функции по отношение на гражданите и засилване на тяхната роля и активности в обществения живот.