В Исландия, първата европейска страна, събудила се от икономическа катастрофа, на хората им стана ясно, че биха могли и трябва да се намесят в обществото и започнаха да искат по-демократично участие в управлението. Плащането на банковите дългове от граждани, отиде на референдум. Правителството бе принудено да се създаде съвет, който да напише нова конституция: гражданска група – без политици, адвокати или университетски преподаватели, която отвори дискусионен процес към всички и успя да одобри с консенсус проектопредложения.
В Исландия, много граждани са се организирали в сдружения и имат съществени предложения за обществото, в което всеки може да участва.
Да се срещнем с исландците, с които медиите отказват да говорят.
Мразител
25.02.2013 at 17:18
Филмът е доста интересен и се гледа на един дъх 🙂
Определено има какво да се научи от този филм…
Светослав
06.03.2013 at 13:32
Филмът е хубав и според мен. Аз за съжаление, обаче откривам сериозни разлики между протестиращите у нас (включвам и себе си – не съм пропуснал протест от началото) и исландските активисти. При нас исканията са концентрирани изключително върху промяна на политическата система – мажоритарен елемент в изборите, свикване на ВНС с цел промяна на конституцията, засилено гражданско участие в управлението чрез промяна на закона за референдумите и създаване на граждански квоти контролиращи дейността на различни институции. Всичко това е хубаво и със сигурност би довело до някои положителни промени, но подобни реформи засягат само половината от причините за настоящата действителност, която ни изкара на улиците. И това е така, защото освен политическа власт обществените процеси се влияят в не по-малка степен и от финансово-икономическите властови центрове. Кръговете съсредоточили в ръцете си съществен поцент от националните богатства не подлежат директно на активен граждански контрол, защото не са директно ангажирани в политическия процес, а му оказват (често решаващо) влияние чрез подставените си лица в законодателната, изпълнителната и съдебната власт. По сходен начин олигарсите контролират казионните медии и подменят обществения дискурс вкарвайки го в изгодни за тях рамки чрез сервилни журналисти и купени “експерти”. Подставените лица могат да бъдат сменени, но хората узурпирали финансово-икономическите ресурси остават същите, както и техните интереси. Във всяка държава съществуват икономически и политически лостове за оказване на въздействие и когато границите между между двата властови центъра се размият твърде много (както е у нас) говорим за олигархия/плутокрация. Твърдението, че можем да се справим с олигархичния модел, който трови обществото ни от толкова години реформирайки само и единствено политическите властови структури е несъстоятелно, както ще покаже всеки обективен исторически, социологически или икономически анализ. Хората в Исландия изглежда в много по-голяма степен от нас осъзнават този факт и се стремят да наложат контрол върху буйстващия финансов “елит” в страната си. Истина е, че на протестите видях много плакати призоваващи за “лустрация”, “финансова ревизия на прехода”, “изземване на незаконно придобитото имущество” и т.н., но тези искания сякаш останаха някъде в периферията и не бяха сериозно поставени от различните “комитети” и “кръгли маси”. Нека се замислим – какъв ще е резултатът ако отнемем политическия властови ресурс от ръцете на Бойко, СерГей, Доган, Костов, Кунева и сие, но оставим финансово-икономическия ресурс в ръцете на тим, Алексей Петров, Христо Ковачки, Гриша Ганчев, Кирил Домусчиев и редица други знайни и незнайни ченгета, генрали, доносници и техните блюдолизци, които реално контролират случващото се в страната? Олигархията в България (както и навсякъде другаде) има две лица – политическо и финансово-икономическо и съответно борбата с олигархията трябва да има два типа искания/предложения за мерки – за политически и икономически реформи. Без значение какви са конкретните ни политически пристрастия – леви, десни, центристки, никакви трябва ясно да си дадем сметка, че съществена част от симптомите на болестта в обществото ни се дължат на факта, че материалните ресурси на България са съсредоточени в ръцете на малцина престъпници социопати, които не създават нищо (камо ли работеща икономика), но безжалостно ограбват 99% от объркания и гневен български народ. От лява гледна точка едрият капитал винаги се е схващал като абсолютното зло поради безконтролната експлоатация, която налага и поради създаваното и пресъздавано от него дълбоко социално неравенством което неизбежно има за резултат маргинализацията на голяма част от обществото, водеща на свой ред до социални трусове, брожения и нестабилност. Такова е виждането на леви интелектуалци като Ноам Чомски, Хауърд Зин, Ричард Улф и др. От десни политически позиции олигархичният модел в съчетание с престъпна приватизация и ограбване на националните богатства от малцина криминални елементи с политически връзки и влияние е пагубно, защото унищожава автентичната конкуренция, задушава честното предприемачество и се изражда в протектирани от държавата монополи, които смазват дребния и среден бизнес. По този начин се нанася тежка повреда върху самия двигател на капитализма изграден върху свободната конкуренция, частното предприемачество и регулаторните сили на пазара. Конкуренция няма, защото играта е предварително спечелена от олигарсите, предприемачеството в този контекст се обезмисля, а регулаторните сили на свободния пазар престават да функционират в условията на монопол. Такова е мнението на автентично десни политици и икономисти като Рон Пол (американски политик), Милтън Фридман (американски икономист, нобелов лауреат) и др. В този смисъл без значение от политическите пристрастия на всеки отделен протестиращ, би трябвало да си дадем ясна сметка за простия факт, че коренна промяна битието ни е невъзможна ако съсредоточим усилията си изключително върху политическите властови структури в обществото. Парите са власт, приятели, и докато тази власт е съсредоточена в ръцете на същите стари играчи върху дъската на криминалния преход, истинска промяна не може да се случи.