Много се изписа и се коментира в последно време за завръщащия се фашизъм в Европа. Независимо дали приемате тази теза или не, има някои странни парадокси, които не могат да бъдат отречени – като например откритата и не чак толкова открита подкрепа на западни политици и медии за движения като „Десен сектор“, които на момента биха били забранени във всяка западна страна. Странното е, че дори хора от еврейски произход, които уж би трябвало да надават вой до небесата против всяка такава проява, сега странно мълчат и гледат на другата страна.
Защо се получава така и какво всъщност става?
Всеизвестни са повече от добрите отношения между Израел и САЩ. В този смисъл това, което е добро за САЩ, е добро и за Израел. Същото важи и за ЕС, поне към настоящия момент. САЩ е флагманът на световната олигархия. И ЕС, и Израел са в пряка зависимост от мощта на САЩ. Затова и наблюдаваме какви ли не пируети, само и само да се запази господстващото положение на САЩ. Това е едно съвсем правдоподобно обяснение за политическата шизофрения, която наблюдаваме в последните месеци. Както знаем, в геополитиката целта оправдава средствата , а интересите побеждават всеки друг аргумент. Така че едва ли е изненадващо, че докато официално на публиката се представят евроатлантическите ценности на демокрация, толерантност и т.н., на практика в реалния живот нещата изглеждат по съвсем друг начин. Случаят с Украйна далеч не е изолиран случай. Нито пък е първият случай на американска подкрепа за фашистката идеология. На Хитлер в началото се е гледало доста благосклонно отвъд Океана, особено от страна на индустриалците – хора, които днес наричаме “олигарси”.
Всъщност всички тези действия, макар и парадоксални на пръв поглед, следват една стара тактика – на вечния враг. Тя е описана още от Оруел в книгата му „1984“, където Евразия играе ролята на Торбалан в държавната пропаганда. Както се оказа и с разкритията за НСА на Едуард Сноудън, на г-н Оруел обаче му е бедна фантазията да предвиди нещата така, както те се случват в реалността години по-късно. Та, всяка власт, особено така войнолюбива като американския естаблишмент (тук спокойно можем да добавим и западноевропейския, който обаче се явява функция на задокеанския, така, както СССР диктуваше поведението на българските партийци преди 1989 г.), има нужда от постоянен враг, срещу който да насъсква и сплотява редиците. Защото иначе просто губи голяма част от своята власт, легитимация и въобще основание. Особено силно тази нужда стана след падането на комунистическите режими в Източна Европа в началото на 90-те. Само година-две по-късно Садам Хюсеин от пръв приятел през 80-те, когато трябваше да воюва срещу Иран, беше трансформиран набързо в звяр, който изхвърля невинни кувейтски бебета от инкубатори и ги оставя да умрат. В последствие това се оказа абсолютна лъжа и измама, но това са подробности. Друг такъв пример е т.нар. Ал Кайда – мистериозна организация, толкова могъща, че 19 човека с ножчета за рязане на хартия и незначителен брой часове обучение като пилоти на селскостопански самолети успяват са отвлекат 4 огромни самолета, да дефилират из въздушното пространство на САЩ часове наред, да уцелят от първия път по перфектен начин двете кули в Ню Йорк и да разбият третия самолет необезпокоявано в най-охраняваната сграда на света – Пентагона. Оттам нататък историята е печално известна… Същата Ал Кайда обаче преди това е щедро подкрепяна от американците, когато трябва да се бори срещу руснаците в Афганистан. След това изведнъж се превръща в ужасен враг. Ами Кадафи? Между приятелските, усмихнати снимки с Обама, Саркози, Берлускони, Блеър и операцията на НАТО в Либия има едва няколко години. Забелязвате ли вече тенденция? Още примери могат да се дадат, но целта на тази статия е по-скоро да опише механизмите, примерите сами ще откриете.
Да се върнем на схемата. Това е разновидност на старата римска тактика „разделяй и владей“ – един доста осъвременен неин вариант, в днешно време съчетан с бизнес тактиката „създай проблем – предложи решение – спечели“. Там, където има „неудобни“ правителства или каквато и да е политическа или икономическа дейност, която не ни е изгодна, създаваме съпротива. Класическа причина за това са „нарушени човешки права“, тъй като това е доста обтекаемо понятие и тъй като няма начин в 100% от времето 100% от хората да са доволни, поводите могат да бъдат безкрайно количество. Разбира се, има и други поводи, в зависимост от ситуацията. Всичко, което ви трябва, са сравнително легитимен повод и няколко “лидери на мнение” (opinion leaders – обикновено “граждански” активисти, щедро подплатени с грантове за “развитие на гражданското общество”), които да надигнат вой в социалните мрежи. По този начин беше реализирана арабската пролет, по този начин тръгна дори ДАНСwithme. Винаги обаче наред с хората, които са излезли и искрено се борят за собственото си по-добро съществуване, има и радикални групировки. В Египет например „Мюсюлмански братя“ (по принцип забранена организация в почти целия арабски свят) вършеха доста подобни неща на тези, които сега вършат „Десен сектор“ в Украйна, отново без да им се обърне особено внимание от страна на „демократичния“ западен свят. В крайна сметка свалянето на кръвожадния Мубарак (на когото между другото САЩ ежегодно са предоставяли военни помощи в размер на милиарди долари, докато и той не става неудобен) беше по-важно от някакви си там джихадисти. Бърз поглед към историята показва, че при всяка революция на върха изплува именно тази утайка. И това всъщност е чудесно за дърпащият конците. Защото дава повод за плясване с ръце и лицемерни възклицания от сорта на „ние каква я мислехме, тя каква стана“. Защото ще минат няколко години, ще се окаже, че една ненавистна диктатура е заместена от друга, не по-различна, и това отново ще даде основание за намеса. И така се получава едно перпетуум мобиле, което се върти непрекъснато от Втората световна война насам.
Qui bono? Кой печели?
Със сигурност не обикновените хора – нито в Америка и ЕС, нито в целевите територии на конфликта. На първо място печели военно-промишленият комплекс, който е една от най-мощните индустрии в САЩ. Той печели първо, когато се въоръжава опозицията (Либия, Сирия и т.н.), защото все пак някой е платил за тези оръжия – в случая американския данъкоплатец. И той печели още веднъж – когато се оказва, че новите са същите като старите и трябва да се праща армията. Всеки изстрелян куршум, всяка хвърлена бомба означава още долари по сметката на ВПК. На второ място, печалбата е геополитическа – въпросната страна или регион е в постоянен хаос, а в мътна вода най-добре плуват големите риби. Така никоя страна няма шанс да укрепне до степен да води независима политика или пък да формира регионални съюзи със съседите си. Тя е в постоянна зависимост от НАТО/САЩ/ЕС/МВФ и всички други инструменти за подчинение. Използвайки тази схема, САЩ, като „биячът“ на световната олигархия, гарантирано няма противник, който да му се опълчи и това позволява безкрайна доминация – понастоящем САЩ имат над 700 бази из целия свят в почти 100 страни. И на трето място, печеливши от целия процес са американските компании, защото военните действия по дефиниция водят до разруха и разпад. Тук на сцената излиза бизнесът, който с готовност предлага услугите си – „възстановяване“ срещу „скромно“ заплащане. И тъй като една държава, току-що преживяла гражданска или междудържавна война, не е в състояние сама да се справи, тя няма избор.
Статията е за САЩ, но може да се отнася и до всяка следваща супер сила – Русия, Китай, Индия или някоя друга. Технологията е една и съща в основата си, още от римско време насам. По този начин, с тази простичка схема, се постигат две основни цели на всяка империя – политическо господство и непрестанен приток на пари и ресурси. Така че не се учудвайте следващия път, когато нещата се обърнат на 180 градуса, защото така е по-удобно към момента. Или пък ако НАТО се окаже рамо до рамо с украински фашисти или арабски джихадисти. Просто бизнес – където милиони човешки животи се превръщат в трилиони долари в счетоводните книги и безгранична власт.
RSS