Строгите икономии – опровергани!

Страна с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. Това твърдение, залегнало в набиращите все повече сила политики на строги икономии в Европа и САЩ, беше опровергано наскоро от 28-годишния Томас Херндън – студент в Масачузетския университет Амхърст. По време на работа, той попада на изследване на харвардските икономисти и бивши членове на МВФ – Кен Рогоф и Кармен Райнхарт.

„Бях убеден от самото начало, че нещо беше много сбъркано в това изследване. И когато получих данните [авторите изпращат използваните таблици по заявка на студента], подозренията ми се потвърдиха“, казва Херндън. Заедно с професорите Майкъл Аш и Робърт Полин, Томас изготвя труда си „Високият публичен дълг ли задушава последователно икономическия растеж? Критика на Райнхарт и Рогоф.“^[1]. Там той не само посочва редица допуснати грешки, но изчислява и размера на реалния среден растеж на БВП за страните от тази група. Разликата е потресаваща.

Изследването на Кен Рогоф и Кармин Райнхарт

Кен Рогоф и Кармен Райнхарт са икономисти от Харвард, автори на изследването „Растеж по време на дълг“. В него те изследват връзката между публичния дълг и растежа на БВП, а предмет на изследването са 20-те най-развити икономики в периода 1946-2009г.. Резултатът е набор от стилизирани факти. В последствие, откритията на Рогоф и Райнхарт осигуряват интелектуален гръбнак за дневния ред на строги икономии, чието надмощие нараства в Европа и Съединените щати. Основният им резултат се състои в това, че „докато връзката между растеж и дълг изглежда относително слаба при „нормални“ нива на дълга, [то] средните нива на растеж за страни с публичен дълг, приблизително над 90 процента от БВП са около един процент по-ниски от другите; [т.е.] нивата на растеж са няколко процента по-ниски“^[2].

Изследването обхваща данни от държави по години, разпределени в четири групи по отношението на публичния дълг към БВП – съответно, 0-30 процента, 30-60 процента, 60-90 процента и над 90 процента. Методът извежда като най-съществена нелинейната връзка, която се появява при публичен дълг над 90 процента от БВП, след която точка, растежът пада рязко към нулата и дори леко под нея. Рогоф и Райнхарт говорят за това като за „историческа граница“, отвъд която растежът е намалял значително и нелинейно.

Това, което Томас Херндън открива при копирането на данните е, че са допуснати грешки при кодирането, има селективно изключване на налични данни, както и необичайно претегляне на обобщаващи статистики[3]. След коректно изчисление става ясно, че реалното средно ниво на растеж на БВП за страни с дълг над 90 процента, всъщност е 2,2 процента, а не –0,1 процента, както е според Рогоф и Райнхарт.

Изключване на данни и грешки в кодирането

При разглеждането на таблиците с данни за периода на изследването (1946-2009), се появяват много празноти. Информацията за определени страни не започва преди 1950г., за Гърция – преди 1970г. По-значителните пропуски засягат Австралия (1946-1950), Канада (1946-1950) и Нова Зеландия (1946-1949), като последната е с най-голяма тежест. Всички години от пропуснатите за Нова Зеландия попадат в критичната за изследването група „над 90 процента“, като ефектът от липсата им се усилва допълнително от необичайния метод за претегляне.

Различни резултати според периода

Херндън оценява реалния среден растеж на БВП като разделя изследвания период на части^[4]. Там екипът му открива, че растежът в най-високата категория остава стабилен с леки изменения във всеки от моментите. За разлика от него, високият растеж на БВП в най-ниската категория (0-30 процента) значително намалява в по-скорошните периоди. Растежът в средните два сектора също се забавя средно с около процент и повече в отрязъците с по-късни години.

Авторите извеждат един важен извод от горните примери: връзката между публичен дълг и растеж на БВП е по-слаба в скорошни години спрямо ранните години на пробата.

Заключение

Това, което всъщност са направили Херндън и неговите професори, е опровергаването на една макроикономическа неистина. Немарливостта на харвардските икономистите Рогоф и Райнхарт може да бъде простена. Можем ли да кажем същото за взаимствалите теорията? В тази графа са кандидатът за вицепрезидент на САЩ Пол Райън, бившият комисар по икономическите въпроси Оли Рен и бившият шеф на ЕЦБ Жан-Клод Трише. Никой от тях не се усъмнява в методологията.

Не някой друг, а студент откри грешката. Реалистично ли е да го наричаме случайност? От човешка гледна точка, подобно разкритие само потвърждава съмненията на хората и оправдава масовото уличното недоволство в страни като Испания. Широкото прилагане на строгите икономии в Европа само влоши проблема с безработицата и изостри увеличаващото се неравенство. Следва закъсняла равносметка, която ще се изплаща още дълго.