Разговор на Васил Жечев с писателката Райна Маркова. Автор на сборника разкази “Пого” (1999) и романите “Фани по опасните пътища на светлината” (2001) и “*.log” (2006), а в неин превод може да прочетете и “Океан от звуци”. Наскоро излезе и последният и роман с Юлий Давидов „Безподобните”. През 2008г. стана факт и нейната радиопиесата «Плутонот», прозвучала в ефира на БНР. Маркова води колонката мрежа/паяжина и във вестник Култура. Разговорът засяга сложните отношения на икономическото статукво и връзката с институциите, поддържащи сигурността. В основата на интервюто е едно нейно детайлно проучване във вид на публикация в сп. „Ново време” от 10 бр., с провокативното име «Плъховете на войната», като мащабен анализ върху това дали милитаристичният инструмент подлежи на демократичен контрол в глобалния свят, в който живеем. От интервюто с Райна Маркова ще разберете дали според европейските директиви сигурността е функция на икономиката, или е функция на общата демократична воля, както ние всички предполагаме, че би трябвало да е. Доколко тя днес се е превърнала и в индустрия, и какви са механизмите, които транспонират тези „правила”. И как това като процес може да се проследи през цялата европейска административна реформа, която тече у нас.
Какво ви провокира да направите това изследване? Преди всичко Вие сте писател, творческа личност, читателите Ви познават като автор на романи, а разбира се и като публицист в страниците на в. Култура, но този анализ е много повече от един такъв коментар, дори като обем.
Количествените натрупвания, така да се каже, доведоха до качествени изменения и форматът на колонката ми, макар и много подходящ за отразяване на актуални събития, свързани с глобализацията, в един момент се оказа недостатъчен за по-дълбинен коментар. Конкретно за този текст ме подтикна едно смътно усещане за дежа ву, породено от августовското раздвижване в, нека ги нарека средите на тристранния диалог, работодателските организации и в профсъюзните. Скоро след това се появи този документ, Визия 2020, който бе толкова скандален, че се наложи да бъде скрит и редактиран… Тогава никой не направи връзка с един друг документ, много подобен на Визия 2020, само че от 2003 – Стратегически анализ на икономическото и социално развитие на страната ни, правен от Съюза на работодателите в България и Центъра за либерални стратегии по повод членството на страната ни в НАТО.
И изобщо, напоследък никой не мисли, не помни и не разбира какво изобщо се случва у нас през целия т. нар. преход, но охотно коментира „вината на Путин“… А часовникът тиктака. Ето това ме провокира – липсата на време. Нямаме никакво време за реторически упражнения, софистика, лъжи, глупости.
Половината текст обаче разказва за неща, случвали се в Европа, не у нас.
Нека ви цитирам нещо: „Не съществува политическо действие, което да не води след себе си икономически последствия, както и няма значимо икономическо действие без отражение върху политиката на една държава.“ Т.е. икономиката, респективно бизнеса, никога не е просто и само икономика. Цитатът е от този стратегическия анализ, който вече споменах. Масовото вярване, поддържано от местните институции, че локалните проблеми са специфични и уникални и за тях са виновни само някакви местни мафии и „дългата ръка на Москва“, естествено, и всичко това – извън контекста на глобалното – ето това ме накара да позиционирам местните проблеми в международната картина.
Това действително е практика, която може да се наблюдава. Вината за случващото се у нас изцяло се хвърля, или върху местната администрация, или върху някакви черти от народопсихологията на българина, които, видите ли, не могат да се вместят в европейския контекст. Но интересно как коментирате обвързаността на съвременните организации в тристрания диалог – бизнес – политици и гражданско общество. Който е много важен и е гаранция за демокрацията, всъщност. Въпросът е и как всичко това кореспондира с милитаризацията?
Да, тия два сюжета наистина интересно се преплитат — тези обществени компоненти и милитаризацията, в която доминира, разбира се, НАТО, защото и ние сме част от алианса. Излиза, че тристранния диалог между политиците, респ. Държавата, бизнеса (работодателите) и работниците с техните профсъюзи – е подменен с един друг диалог. В него гласът на работниците се чува формално, все пак работническата класа, такава каквато я познаваме от учебниците по история като политически субект доста се е размила, но затова пък ясно се чува в това гласът на войната, най-вече на НАТО.
Звучи много заклеймяващо и директно това което казвате. Има ли някакви конкретни причини, да вярваме, че е точно така? Някакви факти? За да не звучи съвсем на ангро в разговора ни.
Не е ангро, историята е низ от факти и тези факти са непрестанно пред очите ни. Не е нужно да вярваме, достатъчно е да си ги припомняме отвреме навреме: проблемите на съвременния свят започнаха не с перестройката, а още със студената война. А кои бяха политическите субекти в тристанния следвоенен диалог през студената война?
От страна на политиката това беше Съветът на Европа. Целта му бе да гарантира, че ужасите на войната няма да се повторят – опазване на човешките права, борба с расизма и ксенофобията, демократични ценности и европейски традиции, защото каквото и да си говорим европейската цивилизация е наистина постижение. И тогава това бяха приоритетите.
Другата страна в диалога – икономическата. Това са субекти от рода на тинк-танка Организация за икономическо сътрудничество и развитие. Създаден през 1948г като Организация за Европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС), той първоначално администрира помощта на плана „Маршал” за Япония и Германия, а по-късно се глобализира и преименува в Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). По настоящем тази организация е толкова влиятелна, че може да си позволи да малтретира национални законодателства в името на частния интерес на една или друга корпорация. Това е гласът на бизнеса, клубът на отличниците, на който ние не сме член, но върху политиката ни, върху приемането на закони в нашата страна, тази организация упражнява влияние. Дискретно, но го упражнява.
Влияние в чия полза?
Ами естествено в полза на едрия бизнес, чрез препоръки, насоки.. Това все пак е един тинк-танк, той действа по силата на някаква такава «експертност» и «компетентност». Все пак той е достатъчно легитимен в лицето на обществото с това, че е «клуб на отличниците», че е «големия, успял бизнес». Ние, нали, от кой ще се учим, ако не от тях?
А третата страна?
Третата страна в диалога би трябвало да са профсъюзите, но се оказва, че след Втората световна война глобалното бъдеще зависи не толкова от икономиката и отношенията, които я крепят, колкото от договорки между политици, лобисти и силова военна машина, обединени от страха пред режимите в Китай и Русия, и въобще от този блок страни, които държат да следват националния си интерес, правейки политика. Но консолидацията не е около Европейския съюз, напротив, ако трябва да сме честни в Европа са се правили и се правят опити за самостоятелна политика и взаимоотношения с Русия, но за жалост под постоянния натиск от САЩ.
Тоест, връзката между бизнеса и политиката вече отдавна е норма, но излиза, че бизнесът е функция на «политиката с други средства»? Или войната вече се явява продължение на икономиката с други средства?
Буквално! Но това се разбира най-добре като се вслушаме и в един дискретен четвърти глас в диалога – гласа на глобалните финансови институции.
Нека проследим малко нещата от по-рано: след Втората световна война доларът доби фиксирана стойност по отношение на златото, това се случи по време на Бретън Уудското споразумение, което роди Световната банка и МВФ. После много страни фиксираха валутите си спрямо него. От края на 1960-те обаче някои страни, Франция например, се съвзеха и решиха, да се еманципират от долара като намалят доларовите си резерви. Това, естествено, не се хареса на САЩ, които вече бяха във войната с Виетнам и се бяха докарали до устойчив дефицит в бюджета. От всички взети мерки ще спомена само т.нар. “Никсънов Шок” – това беше в началото на 1970-те, когато доларът на свой ред се еманципира от своя златен еквивалент и мина в режим на свободен дрейф, т. е. плаваща Fiat валута, и заживя свой собствен живот за ужас на международната търговия и инвестиции.
Тогава, през 1970-те между бизнеса и политиката се случи също и това, че анти-тръст законодателството изгуби силата си. Стария и изпитан закон на Шърман остана в миналото заради умове като Грийнспан, които измислиха т.нар. антитръст-парадокс, т.е. законът на Шърман е вреден, защото защитава по-скоро конкуренцията отколкото конкуриращите се, с което се явява пречка за просперитета на бизнеса и оттам, по някаква причина уж и на обществото.
Този закон реално е в интерес на обществото!
Така е, но в началото на 1970-те големият бизнес откри начин за едностранно справяне с кризите, подпомаган от финансовите институции и военната машина и това е добре описано в популярната книга на Наоми Клайн в „Шоковата доктрина“ – това е неолибералната тактика да се използват/предизвикват кризисни ситуации по света с цел да бъдат разграбвани локални ресурси и активи. Това е цялата политика на САЩ от тогава насам.
Ние както вече казахме сме в една обща европейска система, свързана с НАТО. Това как се отразява?
Отношенията на ЕС с НАТО са много сложна тема. Но е близо до ума, че ако повечето страни в ЕС са и членове на НАТО, влиянието на военния алианс върху политиката им няма как да не е огромно. Дори и да има опити за самостоятелно уреждане на отношенията с Русия, примерно…
В началото на 90-те години, след рухването на Берлинската стена, когато Съветът на Европа започна да приобщава страните в преход и да подкрепя реформите в тях, борбата с проявите на враждебност, с расизма и дискриминацията на малцинствата, внезапно се оказа голям «приоритет». Верно, че звучеше напълно в тон с оригиналната европейска мисия, но все пак Втората световна отдавна беше в миналото, а проблемите на страните в тези региони вече бяха съвсем други и приоритетът който борбата с ксенофобията тепърва доби над много по-важните локални проблеми бе напълно необясним.
А това, което се случи в Косово?
Ами това беше началото на експанзията на САЩ в Стария континент. И тогава Европа прояви опортюнизъм по отношение на случващото се там. И въпреки, че ролята на Европа в конфликтите да е повече хуманитарна, не военна, тя е повече «удобна» на Щатите…
Мен тези ксенофобски истерии ме плашат… Добре, нека не са ксенофобски, нека са изцяло обосновани страхове от ислямизацията, но те ескалират. Това етническо напрежение, не само у нас, но и в цяла Европа, никога не е било така силно. Виждате темата «ИДИЛ». Четвърт век уж последователна борба с етническите конфронтации, а се стига само до изострянето им. Това, което се случваи в резултат на правилна политика ли е, според вас?
Говорите за срастването на войната и икономика? Къде можем да открием корените му и с какво от случващото се днес кореспондира? Защото, като че ли вместо военните организации да са функция на демократичната воля, те като че ли днес реално я определят.
Хм, функция на демократичната воля… Не може такъв силов инструмент да обслужва някаква демократична воля, каквото и да означава това.
Тази политика на срастване бе заложена още в Лисабонската стратегия. Говорим за периода 2000-2001, не просто за събитията от 11 септември и за шока, който те предизвикаха и съзнанието, че светът вече никога няма да е същия… А и за дотком катастрофата, когато в САЩ стана ясно, че на нещо толкова нематериално и ефимерно като новите технологии икономика не може да се крепи. Голяма несигурност внася това, виждате работническата класа изчезва, появява се някакъв прекариат, изцяло се променя концепцията за труда и с него започват да се случват странни неща. Но за това пък беше измислена нуждата от борба с международния тероризъм и жестоко се преекспонира нуждата от ГЛОБАЛНА сигурност, което си беше чиста манипулация. Дори Европа, която тогава искаше да е световен играч и желаеше бърз растеж, трябваше да бъде «убеждавана» дълго в реалността на новата заплаха… И ходът на това убеждаване може да се проследи през смяната на кабинети в еврокомисията и хода на административната им реформа. Буквално.
И Лисабонският дневен ред беше точно това – очертаване на насоките за обвързване на бизнеса с (НЕ) сигурността и войната… После Лисабонският договор затвърди това положение. Това, което се е случвало у нас е просто копи-пейст… И е отразен в споменатия вече документ от 2003, уж сътворен от местния бизнес и местен институт, но всъщност, задочно от МФИ, доколкото институтът е финансиран от тях.
А как тогава се институциализира и администрира в държавния и европейския апарат волята на военната икономика? С каква представителност разполага?
Институционализира се чрез Общата външна политика и политика на сигурност – Common Foreign and Security Policy (CFSP), така нареченото, което касае отбрана и дипломация, но също така и търговия, инвестиции в трети страни и т.н.
След войната в Югославия, респ. Маастрихтския договор тази Общата външна политика на сигурност се превърна в интегрална част от опорната система на ЕС – втората от трите колони, опираща се на т.нар. intergovernmentalism (Интер говерментализъм). По-късно, през 2009 това се консолидира с Лисабонския договор. И изобщо, темата е доста обширна, но спокойно мога да я сведа до това, че цялата европейска административна реформа е силно обвързана със сигурността, а доколкото бяха извършени такива промени, че да е по-централизирана и лесно контролируема от алианса, напук на разнообразните национални интереси на държавите-членки, е само хипотеза…
Може да налея малко вода в мелницата на евроскептиците, но много държа да кажа, че не проповядвам (смее се), с моите скромни възможности, някакъв евроскептицизъм, а тъкмо обратното. Силно се надявам Европа да се консолидира около някакви по-човешки приоритети, извън влиянието на НАТО…
А това, което се случи у нас, колкото и да не им се ще да го признаят някои, е доста точно копие на случващото се в Европа. Така че е връх на наглостта и груба манипулация е, да продължава да се прехвърля отговорността за провала у нас някъде навън, извън ЕС, защото всичко, което се случва у нас отдавна е функция на европейските директиви, а самата административна реформа доста категорично определя правилата по които това се случва. Провалът ни си следва логично Европейския провал, но е много по-тежък, то се знае, защото сме много бедна държава. Тези, които искат да ни влачат по този маршрут с още от същите „реформи“, трябва просто да бъдат спрени. Може да звуча екзалтирано, но наистина няма време!
Да, така е, предлагат се реформи, добре познати ни вече, които като че ли за първи път ще бъдат провеждани. И ни се представят като нова неопитвана до сега икономическа панацея. Но друго е по-интересното, какво излиза, че вместо войната да поглъща ресурс – както обикновено се случва – на съвременната война (с глобалния тероризъм) се гледа като на нещо добро за макроикономическите показатели? Едва ли не една добра нова индустрия, която ще ни изведе от кризата. Така ли е?
Естествено, че войната е скъпо нещо и това, което може да произведе тя е само разруха. Ако на някой това му звучи абстрактно, нека погледне в какво се превръщат градовете в които се водят «умиротворяващи» войни.
А иначе аз ще се върна пак към Стратегическия анализ от 2003 на СРБ и ИПИ. Там пише, че ситуацията на тотална несигурност изисква комбинирана съпротива, съчетаваща функциите на армия, полиция и разузнавателни служби, но се признава също така, че този вид съпротива почти не подлежи на демократичен контрол. Признава се, значи, че сме на прага на нов тоталитаризъм, който е единствената алтернатива на тоталния «хорър», на който ще сме подложени, ако, не дай си Боже, тероризма възтържествува, но не се разисква дилемата «да има или да няма» инструмент, неподлежащ на демократичен контрол, а се оправдава намерението този силов инструмент да бъде ползван с оглед на „новата икономическа ситуация“. „Създаването на нов инструмент за сигурност е печелившо предприятие“ пише там. И също и, че „В известен смисъл икономиката ще стане пряка функция на сигурността“. Пише си го буквално, това са цитати. А защо не бяха написали направо „пряка функция на (НЕ) сигурността“, а не на някаква хипотетична сигурност, която ще ни подари този тоталитарен инструмент? Та при цялата тази категоричност на нуждата от такъв трудно контролируем силов инструмент, доста смущаващо е признанието, цитирам, че „непосредствените икономически ползи от членството на България в НАТО ще са лесни за описване и обсъждане, но трудни за измерване“. Как ви звучи бизнес в който ползите НЕ са лесно и точно измерими? Измерима ще е обаче „промяната в бюджета на отбраната и неговите пера“. Ако в един бизнес нещо може лесно да се калкулира, това са печалбите есествено. Кое ще броим за икономически успех тогава? Увеличените военни разходи, но покрай това – съживяване на свързаните с отбраната производства. Цивилната инфраструктура, комуникациите, енергийните източници ще са просто „важни странични печалби”. Отново цитирам „Важни“, но „странични“. Важно е и сътрудничеството. Освен икономическо сътрудничество, Вашингтонският договор предвижда и научно сътрудничество, информационно и даже културно такова. Не е ли умиляващо? Като важна и некалкулируема също, и странична печалба е и предполагаемото подобрение на етнополитиката, за чието обратно действие вече говорихме. И освен това. в документа, който се появи тази година – Визия 2020 – изобщо не се споменава за опасността от този неподлежащ на демократичен контрол инструмент, така както е било признато през 2003г. На 11 септември 2001 светът навлезе в нов режим, организиран изцяло върху очакването за глобален терор. Комбинираната съпротива, съчетаваща функциите на армия, полиция и разузнавателни служби е инструмент, който не подлежи на контрол от страна на обикновени хора като мен и вас. Като днес се внушава, че в глобализирания ни свят това е безалтернативен избор, който е вече е направен и не подлежи на корекции.
Вече няколко пъти споменахте думата глобализация. Оставам с впечатление от това, което казахте, че няма отчетлива разлика между глобализъм и неолиберализъм.
Няма разлика, дефакто са идентични и това не е моя хрумка или интерпретация. Доста критици са писали по темата. В Global Research може да се прочетат много добри анализи по темата. Глобализацията на неолиберализма или глобалния неолиберализъм ако щете, с неговия слоган “There Is No Alternative!” си е направо призив за някакъв Армагедон.
Значи вече нищо не регулира отношенията в неолиберален ред, така ли излиза? Нямаме ли някакви примери в световното законодателство, които да конструират този тип отношения, така че да те изглеждат справедливи? Нещо като антитръст закконодателството отпреди 70-те, за което споменахте вече.
В тоя нов режим на «регулации» нищо сякаш не гарантира справедливостта. Погледнете само какво се случва с националните законодателства, със законите изобщо! Вече няма закони, а само някакви мътни и нееднозначно формулирани регулативни правила, внесени незнайно как и от кого в паузите между разискванията, с куп поправки, нанасяни в последния момент, невидени от никого, камо ли обсъждани. Неявни, неподлежащи на санкции и обжалвания, тези «препоръки» и “принципи” могат да бъдат променяни произволно и напук на всяка здрава логика, а това разрушава вътрешната логика в структурите на властта. Ако поне малко сте опитвали да следите какво се случва с административната реформа у нас ще изпаднете в ужас. Първото, което ще ви мине през ум е, че сте некомпетентен, но после ще разберете, че става дума за хаос, за пълен произвол, в начина по който се приемат закони в страната ни. Законите, тези на които се разчита да регулират отношенията и те да бъдат справедливи. И това се видя още през 90-те, в годините, когато «общностното право» все още беше актуално. Сега вече никой не говори за «аки комюнотер», но нещата не са станали по-розови и по-малко глобални. А напротив, това, което става у нас копира случващото се по света.
Е, неслучайно най-актуалното словосъчетание в българските медии днес е «транспониране на директиви». Но къде е връзката у нас с белите якички и корпоративния бизнес? Приватизация, либерализация, дерегулация… Каша в икономиката, в законодателството и в политическото пространство, от която днес отново някой има претенция да ни «извади» със същите средства.
Нашите НПО-та и реформатори не са просто епигони или плагиати. Те плагиатстват Европа даже и в КРИЗАТА. Това, което може да се прочете на сайтовете им като «анализи», «разработки», «стратегии», вече сме го чели по сайтовете на западните им събратя. Европейският съюз не е идеалната държава на Платон, това е система, подложена на много силен натиск, чисто геополитически погледнато и не разбирам, след като ние сме в центъра на този натиск, на какво все още разчитаме, та не изтрезнеем и не започнем да действаме по-обмислено?
Във вашето проучване проследявате генеологията на браншовите организации у нас, които имат отношение към този процес. Задавам ви този въпрос, защото някъде там, струва ми се, се създават условия за загуба на механизмите на демократичния контрол? Както в миналото, с въпросните „либерални ценности“, така и днес, с увличането ни в глобалния бизнес на войната.
Става дума за пълна бъркотия – идеологическа, административна и всякаква, но това е и целта – да се замаскират влиянията, да се избегне отговорността, чрез дублиране да се осъществи подмяната на едни политически субекти с други, да се присвои легитимност, представителност, и то там където я няма и не може да я има.
Работодателските организации в началото на т.нар. преход са две – Българска търговско промишлена палата и Българска стопанска камара.
Българската търговско промишлена палата бе създадена още през 1895 г. като независимо, неправителствено сдружение.
А Българската стопанска камара е учредена през 1980 г. като наследник на основаната през 1958 г. от Огнян Дойнов Българска индустриално стопанска асоциация (БИСА). БИСА е член на влиятелната в Брюксел лобистка организация BUSINESSEUROPE и има подписани договори за сътрудничество с над 70 национални бизнес организации, автор е на много разработки, инфраструктурни проекти, проектозакони.
Какви са заслугите на подобен род организации?
Много фундаментални. Така казано – подпомагането на диалога между държавните институции и бизнеса, звучи много абстрактно, но всичко това се изразява в редуциране на регулаторните режими спрямо бизнеса, и свеждането им до формални изисквания, но също така тези организации се занимават и с пенсионно- и здравно-осигурителната системи у нас, като оказват въздействие и върху социалната сфера.
В началото на 90-те се появяват Съюзът на частните предприемачи „Възраждане” и Съюзът за стопанска инициатива – също национално представителни. Появи се и Българската международна стопанска асоциация (БИБА), без обаче да е национално представителна.
През април, 2000 г. бе основан Съюзът на работодателите в България – също непредставителен, но като че ли тъкмо навреме предвид активността му (на 27.06.2000) да се срещне заедно с КТ “Подкрепа” с постоянния представител на Световната банка у нас, Томас О Браян, за да му връчи декларация относно притеснителния старт на здравната реформа, данъчната политика, безработицата и доходите. На следващата година Съюза на работодателите вече разполага със своя “Икономическа програма 2005”, която връчва на тогавашният президент Петър Стоянов, но тази програма не съдържа вече социални и данъчни притеснения, а предложението на бизнеса спрямо българските политици, да поемат курса към членство на България в НАТО.
Можете да си представите какво се е случвало на тази среща и без да сте присъствали на нея.
Е, някои ще кажат, че НАТО е гарант за развитието на западния бизнес в България, сигурност за инвеститорите.
Така излиза, можем само да гадаем какво обаче се случва на тази среща, че влизайки там те «загубват» социалните искания с които са дошли и… Добре, това са просто факти, аз не смея да ги интерпретирам, просто ви ги изброявам, вие си ги интерпретирайте както желаете.
През 2004 г. това е след идването на Сакскобургготски на власт,
Съюзът на работодателите в България е признат за представителен, а през октомври 2004 г. се създава и Асоциация на индустриалния капитал. Това е кошмарната за частните бизнеси година на „съдебната реформа на търговското право“ и на местенето на архива с фирмените досиета от окръжните съдилища към Агенцията по вписванията, но трансформацията е посрещната много добре от Българската търговско-промишлена палата, Българската стопанска камара, Съюза на работодателите в България и Българската международна стопанска асоциация.
През юни, 2005 КНСБ, СРБ и БИБА излизат с обща декларация за готовност за първите 100 дни управление на бъдещото правителство, което и да е то.
А на другата година, 2006, БИБА и Съюзът на работодателите официално се сливат в нова ПРЕДСТАВИТЕЛНА организация на едрия и среден бизнес Конфедерация на работодателите и индустриалците в България (КРИБ).
Основната функция на КРИБ е, да лобира на ниво подготовка и приемане на закони. При положение, че партньори на двете организации са ЕС и НАТО, ясна е политиката, която ще водят. И тя съвсем не е социална, тя е неолиберална.
А каква точно е заслугата на «гласът на бизнеса» в реформата?
Бизнесът оправдава охотата, да се ползва този силов инструмент, за който говорихме преди малко, с оглед на „новата икономическа ситуация“. А каква е тя днес? Ситуация на криза.
Това, което чухме не е никак оптимистично обаче. А какво ще кажете за Трансатлантическото споразумение, за официално промотираната медиина верси за положителния му ефет върху всички нас, за нуждата ни от благоденствие и същевременно сигурност, която то ни осигурява. Все пак в това споразумение няма ли проява на добра воля?
Това, което е популярно като TTIP по нашите медии е познато също така и под съкращението ТАФТА – Transatlantic Free Trade Area, което е точен аналог на NAFTA – тристранната спогодба между Канада, Мексико и САЩ, 20 годишнината от подписването на която бе отбелязана тази година с порой от критически статии, защото тази времева дистанция просто ги направи не само възможни, но и наложащи. Защото слоганът „Корпоративният суверенитет над държавния” – е слоганът под който се води политиката на т.нар. ISDS investor-state dispute settlement, което в превод означава „уреждане на инвеститорско – държавни спорове“, което е един от най-големите проблеми на това споразумение. Заради това Франция наскоро отказа да го подпише. Държава, която, надявам се, никой няма да обвини в лош цивилизационен избор.
Всъщност, играта е геополитическа и съкровената цел е да се попречи на Европейския континет да води политика в свой интерес със страните от „тоталитарния“ бермудски триъгълник – Русия, Китай, Ирак. Споменатата вече “Визия 2020: България в НАТО и в Европейската отбрана”, появил се на сайтa на Министерския съвет на 27 август, повтаря почти дословно „опорните точки“ от 2003-та и те са насочени срещу Русия – като заплаха, за която няма да сме готови, ако сме извън рамките на НАТО/ЕС, т.е. подписвайки ТТИП. И всичко се прави уж в името на по-добрия макроикономически ефект. Това е ролята на военната организация НАТО, НАТО присъства малко задочно в тия преговори, един вид „открийте тигъра в картинката“, но присъства. И тази „нужда“ от сигурност е оправданието да бъде посегнато към този силов инструмент, за насаждането на политика на експанзия, а това е абсолютно икономически неоправдано и не обслужва обществения интерес.
Защото Европа няма нужда от подобно заиграване с (НЕ) сигурността.
RSS