Песен за човека

Ние спориме

двама със дама

на тема:

“Човекът във новото време”.

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот

и град от словесна

атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

нека… –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

подире

и… после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

понакуцвам

в теория

и рекох полека,

без злоба,

човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

във седмица само

властта го открила и… съд.

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

човек.

Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,

но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

“Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може…”

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен –

и после

заспивал

усмихнат…

Но в коридора

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

“Хайде, стани.”

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

на бик.

Но лека-полека

човека се сетил –

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

– Добре.

Той тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

“Веднъж да се свърши…

Загазил си здравата, брат.”

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

“Тя – моята – свърши…

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден…”

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

“Браво, човек!”

Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

“Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

сякаш

като че там сте били!”…

Какъв ти тук ужас?! –

Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

Никола Вапцаров е роден на 24 ноември – нов стил 7 декември – 1909 година в град Банско. Учи в Разложката гимназия (1924-1926). След това по волята на баща си учи в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), като е на практика, първо на кораба “Дръзки”, а през април и май 1932 г. с кораба “Бургас” посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид. Мечтата му е да учи литература, но материалното положение на родителите му налага друго. Постъпва във фабриката на “Българска горска индустрия” АД в село Кочериново – като огняр и после механик. Уволнен през 1936 година, след тежка безработица постъпва като техник във фабриката на братя Бугарчеви в София. После работи като огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. През 1940 събира подписи из Пиринско, по т. нар. “Соболева акция”. Заловен за това, съден, интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски. Арестуван, заради тази работа, през март 1942 г., на 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер – разстрелян.

Единствената му стихосбирка “Моторни песни” излиза през 1940 г.

Получава посмъртно почетна Международна награда за мир (1952).