Автентичната власт на народа отстъпва в Европа, атакувана от тези, които най-гръмко се обявяват за „демократи”.
Наскоро видяхме назначения без избори външен министър на ЕС, баронеса Катрин Аштън, да се среща с назначения без избори нов украински „президент” Александър Турчинов, дошъл на власт след насилствено сваляне на демократично избрания президент на страната – чрез бунт, подкрепен от ЕС.
Обявяването на подкрепения отвън преврат за „победа на демокрацията” в страна, където последните избори се проведоха едва преди 12 месеца, е като излязло от перото на Оруел. Желанието на 2 милиона души, протестиращи в Лондон срещу войната в Ирак през февруари 2003 г., бе арогантно потъпкано, но протестите на Майдана, много по-малочислени, успяха да постигнат своето.
Въпреки своя драматичен пример, Украйна не е единствената европейска страна, в която демокрацията бе отменена в последните години.
През февруари Матео Ренци стана третият подред министър-председател на Италия без провеждане на избори. Всъщност италианският народ чак през 2008 г. за последно избра демократично свой министър-председател.
От ноември 2011 г. до май 2012 г. Гърция също имаше назначен без избори министър-председател – Лукас Пападемос, бивш вицепрезидент на Европейската централна банка.
В Унгария бизнесменът Гордън Байнай бе министър-председател от 2009 до 2010 г., отново без избори.
Бихте си помислили, че тези недемократични събития в три страни-членки на ЕС би трябвало да доведат до силно възмущение, но такова нямаше – поне не и от европейския елит.
Какво се случва? Защо демокрацията в Европа издъхва, ако не е и вече мъртва? Икономическите промени в последните 30 и повече години изиграха огромна роля в това.
Ерата на неолиберализма измести политическата власт от обикновените хора към единия процент богаташи. Днес дори в европейските страни с демократично избрани премиери правителствата следват политики, целящи да задоволят всемогъщите световни финансови елити, знаейки, че ако ги разочароват, вероятно ще бъдат свалени от власт. Въвеждането на еврото като единна валута безспорно влоши нещата, но дори извън него, например в Англия, демокрацията е злополучно повлияна от турбо-глобализацията.
Основните леви и десни партии станаха неолиберални и приятели на капитала, доколкото е възможно. На избори избираме между партии, предлагащи изключително строги икономически мерки и приватизация, малко по-малко строги икономически мерки и приватизация и поносимо строги икономически мерки и приватизация. Да, партиите, предлагащи реални алтернативи, като например „Риспект” на Джордж Галоуей в Англия, съществуват, но са умишлено маргинализирани, лидерите им биват обявявани за „екстремисти” и периодично биват очерняни от пазачите на статуквото.
В действителност само приелите неолиберализма партии биха могли да съставят правителство и само политици, превили коляно пред големия бизнес и финансовия капитал, могат да бъдат избрани за премиери. Връзките между големия бизнес и правителствата се затягат, а демокрацията бива задушена. Виждаме ярък пример за това в Украйна, където новото „демократично” правителство в Киев назначи двама милиардери олигарси за губернатори на индустриални региони в източната част на страната.
Днес е много по-различно отпреди 40-50 години. Тогава западните европейски гласоподаватели имаха реални алтернативи: социализъм, политика тип „дьо Гол”, социалдемокрация, традиционна християндемокрация, комунизъм и традиционен консерватизъм – можехме да избираме измежду всички тях. Политиката бе интересна, тъй като имаше истински разлики между партиите – и зрял дебат по важните въпроси. Вместо усмихнати технократи в костюми, работещи просто за задоволяването интересите на „Голдман Сакс”, имахме харизматични политици с убеждения, вдъхновяващи своите народи с визията си за бъдещето – такива като дьо Гол, Бруно Крейски и Улоф Палме. Тенденцията бе към по-голяма демократизация в Западна Европа, а не към по-малка: в средата и края на 70-те години – може би най-демократичните в Западна Европа – Испания, Португалия и Гърция се върнаха към демокрацията след години на диктатури.
Интересно е да се поразсъждава върху това, което е било възможно в ерата преди неолиберализма.
Преди 40 години в Англия гласоподавателите избират лейбъристко правителство, обещаващо „фундаментална и необратима промяна в баланса на власт и богатство в полза на работещите и техните семейства”. То успява да намали пропастта между богати и бедни до най-ниските степени в британската история. Лейбъристките правителства от 1974-79 г. увеличават обществената собственост, увеличават максималната данъчна ставка върху доходите на 83% и осъществяват пенсионна реформа. Ако сравним истински социалния манифест на Лейбъристката партия от февруари 1974 г. с далеч не толкова социалния от 2010 г., ще видим колко много са се променили нещата. Не трябва и да очакваме манифестът от 2015 г. да бъде много по-различен. Както споменах в последната си статия, малко преди австрийските избори от 1979 г. социалистическият канцлер Бруно Крейски заявява, че по-скоро правителството му ще натрупа дефицит, отколкото да допусне хората да загубят работните си места. В резултат социалистите бяха преизбрани с 51%.
Разбира се, че има пукнатини и преди неолибералната ера, но като цяло правителствата отразяват желанията на мнозинството повече от днес. Тази демократична епоха е период на напредък за обикновените хора, чийто жизнен стандарт нараства с най-бързите темпове в историята. По думите на британския консервативен министър-председател Харолд Макмилан, народът „никога не е бил толкова добре”.
Тежкò му на съвременно европейско правителство, което би се осмелило да действа като Крейски и да постави интересите на своя народ пред тези на банкерите и чуждестранния капитал. Само погледнете критиките към Унгария, чието демократично избрано правителство се опитва да върне енергийния сектор в ръцете на държавата, за да намали цените. Унгарското правителство получи писмо от ЕС с атаки върху политиката му от октомври. Марлен Холцнер, говорителката на европейския комисар по енергетиката, изнесе лекция на Унгария, предупреждавайки, че плановете им да намалят цените ще подействат негативно на чуждестранните инвеститори: бизнесът може да не навлезе в този пазар заради очакваните ниски печалби.
От 80-те години насам, и особено в последното десетилетие, европейската политика се американизира. Важните теми като ренационализацията са забранени, но ни е позволено – и дори сме насърчавани – да спорим по въпроси, които по никакъв начин не влияят на банкокрацията или интересите на елита, като например еднополовите бракове.
Също както в Америка, елитът ни убеждава да водим културни войни, за да нямаме времето и енергията да се борим с него. Преди се шегувахме, че почти няма разлика между демократи и републиканци, че те са само две крила на една и съща „партия на големия бизнес”, и бяхме благодарни, че в Европа все още имаме избор. Не предполагахме, че един ден европейската политика ще бъде същата.
Въпреки сладкодумното „насърчаване на демокрацията”, също както създалия си лошо име американски Национален фонд за демокрация (NED), ЕС играе ключова роля за разрушаването на истинската демокрация. По целия континент хората протестират срещу налаганите от Тройката – Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд – програми за строги икономически мерки, но не срещат подкрепата на нито една институция, въпреки че са мирни, за разлика от протестиращите на Майдана.
Видяхме класически пример за презрението на ЕС към демокрацията когато народът на Република Ирландия имаше дързостта да гласува с „не” на референдума за Лисабонския договор през юни 2008 г. Година по-късно Ирландия бе принудена да гласува наново. ЕС подходи така: „ако не гласувате правилно, т.е. както искаме ние, ще трябва да гласувате, докато го направите”. „Само вижте какво стана, когато гласувахме с „не” – оплака се активистът срещу Лисабонския договор Юджийн Горман – „накараха ни да гласуваме отново!”
Забележете и атаките срещу демократична Швейцария, която не е член на ЕС, за проведения референдум за имиграцията, на който швейцарците гласуваха за ограничаването й. Европейският елит побесня. Как смее европейска държава да пита пряко народа си как да постъпи? „Швейцарците си навредиха с този резултат. Честното сътрудничество, което имахме с Швейцария в миналото, включва и съобразяване с основните решения, вземани от ЕС” – предупреди германският външен министър Франк-Валтер Щанмайер. Френският външен министър Лоран Фабиюс предупреди, че ЕС ще трябва да преразгледа отношенията си с Швейцария.
Всъщност не е важно дали сме съгласни с швейцарското ограничаване на имиграцията, а дали вярваме, че страните имат правото сами да решават по този или онзи въпрос. Но днешният европейски елит мрази държавите и народите на тези държави, които решават сами. През февруари заместник-председателят на ЕК Вивиан Рединг постави под съмнение дали британците биха могли да вземат „информирано решение” по повод членството им в ЕС.
Най-голямата ирония е, че докато Европа става все по-малко демократична, европейският елит все по-гръмко наставлява другите по въпросите за демокрацията. „Насърчаването на демокрацията” се превърна в голям бизнес във време, в което народната власт у дома все повече гасне.
Само радикална реформа на ЕС, или неговото разпадане, заедно с отхвърлянето на неолибералния модел, който измества политическата власт от урните за гласуване към портфейла, може да преобърне разрушителните тенденции. След като господстващата над Европа организация и нейната икономическа система са фундаментално недемократични, как би могла да съществува истинска демокрация?
RSS