Пристигнах на адреса и натиснах клаксона. След като почаках няколко минути го натиснах отново. Това беше последният курс за смяната ми и си помислих просто да си тръгна, но вместо това отбих и паркирах колата. Слязох, отидох до вратата и почуках. “Само минутка”, отговори крехък, слаб гласец на възрастна жена. Зад вратата се чуваше как някой влачи нещо по пода.
След дълга пауза вратата се отвори. Дребна жена на около деведесет години се изправи пред мен. Беше облечена в рокля с шарки и носеше кръгла, плоска шапчица без козирка, със закачен къс воал на нея. Като извадена от някой филм през 1940-та.
До нея имаше малък, обикновен куфар. Апартаментът изглеждаше сякаш никой не беше живял в него от години. Всички мебели бяха с покривало.
Нямаше часовници по стените, нито фигурки, дрънкулки или дори съдове по рафтовете. В ъгъла имаше кашонче, пълно със снимки и стъкларии.
“Ще занесете ли чантата ми до колата?” – попита тя. Занесох куфарчето до таксито, после се върнах да помогна на жената.
Тя пое ръката ми и заедно закрачихме бавно по тротоара. Продължаваше отново и отново да ми благодари за моята учтивост. “За нищо” – отвърнах й аз – “Просто се опитвам да се отнасям с пътниците си така, както бих искал да се отнасят с майка ми.”
“О, ти си такова добро момче!” – отвърна тя. Когато се качихме в таксито тя ми даде адрес и после попита – “Може ли да минеш през центъра?”
“Това не е най-краткият път” – отговорих бързо..
“О, аз нямам нищо против това” – допълни тя – “Аз не бързам, тъй като съм на път за хоспис*.”
Погледнах в огледалото за обратно виждане – очите й проблясваха, пълни със сълзи. Тя продължи с мек глас: “Не остана никой от семейството ми… и докторът казва, че не ми остава много време.”
Тихо се присегнах, изключих брояча и попитах: “По кой път искате да минем?”
В следващите два часа пътувахме през града. Тя ми показа сградата, където едно време е работила като асансьорен оператор.
Карахме през квартала, в който тя и съпругът й са живяли когато са били младоженци. Помоли ме да отбия пред склад за мебели, който едно време е бил бална зала, където е ходила да танцува като момиче.
Понякога ме молеше да намаля покрай някоя определена сграда или място и дълго време стоеше, вглеждайки се в тъмното, без да казва нищо.
Когато слънцето докосна хоризонта, тя внезапно каза: “Уморена съм. Вече може да отидем.”
Пътувахме , обгърнати в тишина, към адреса, който ми беше дала. Беше ниска сграда, като малък санаториум с път, минаващ покрай вход с две колони.
Две сестри дойдоха до таксито веднага щом отбихме. Те бяха загрижени и напрегнати, следяха всяко едно нейно движение.
Явно очакваха пристигането й.
Отворих багажника и отнесох малкото куфарче до вратата. Жената вече беше настанена в инвалидна количка.
“Колко ви дължа?” – попита тя, присягайки се към чантичката си.
“Николко.” – казах аз.
“Но вие трябва да си припечелвате хляба!” – отвърна тя.
Отговорих й, че ще го направя, има и други пътници. След това, без да се замисля се наведох и я прегърнах. Тя също ме прегърна силно.
“Вие дадохте на една възрастна жена малък момент на радост. Благодаря ви!” – каза ми бързичко тя.
Стиснах силно ръката й, а след това си тръгнах. Вървях през бледата сутрешна светлина. Зад мен се затвори врата. Това беше звукът от затварянето на един живот…
Не взех повече пътници тази смяна. Карах безцелно и някак изгубено по пътя. До края на деня почти не продумах. Ами ако тази жена беше случила на нервен шофьор или на нетърпелив, който бърза да приключи смяната си? Какво ако бях отказал да поема този курс или бях натиснал клаксона само веднъж, а след това си бях тръгнал?
Като цяло, мисля, че не съм правил нещо по-важно през живота си.
Всички си мислим, че нашият живот се осмисля около велики моменти.
Но великите моменти често ни намират неподготвени и са все красиво опаковани в онова, което другите смятат за нещо мъничко и незначително.
*хоспис – дом за възрастни хора
Източник: zenmoments.org
Превод: Carrie
aleksandar
21.09.2012 at 13:02
силно и поучително(особенно за безсърдечни…)
Pingback: Inspired Fit Strong – 37 неща, които си заслужава да прочетете
seo-uslugi.com
24.09.2012 at 17:38
Страхотна история, тъжна, човешка но и оптимистична, докато има такива хора. За съжаление мисля че в България е трудно да се попадне на такъв драйвър… но ако някой се е возил при него ще бъда щастлив. Още веднъж благодаря за историята
Мария Хаджиева
04.10.2012 at 9:36
Толкова малко се иска,просто човещина.Да е жив и здрав шофьора на таксито!Нека има повече хора като него.
Валя
09.10.2012 at 15:57
Това ми напомня колко ми харесваше да взимам разни окъснели или на доста извън населено място пешаци. За мене беше автостоп при който липсваше стопаджията. Не съм се и замисляла как някой може да ми извади нож, да ме обере, или да ме обиди. Но пък си спомням с умиление как веднъж почти насила качих възрастна жена, която си вървеше по селсия път /средна Стара планина, 21 км от Искърското дефиле, вляво от Реброво/. Знаех, че са свикнали да вървят, знаех, че вероятно не е много далеч от къщата си, ама хич не ми харесва аз да се ширя сама в кола, пък някой да ходи пеш, че отгоре на това беше и пек. За краткото време докато стигнахме до къщата и се разбра чия внучка съм, нейната рода коя е, децата и къде работят, общо взето стана си разговор. На следващия ден мойта си лична баба, след като се върна от селото /къщите са на махали, има километри между някои съседи, и бакалията е в центъра на селото – Огоя/, веднага ме започна с една такава весела усмивка: “Ти вчера си возила еди-коя си …. “, и така поне половин час. Тогава си помислих колко лесно е да зарадваш хората. В случая двете баби – едната, умилена, че се е возила, а мойта, че ей на “унучката” е в устата на селото /и този път не критично/.
Много пъти съм взимала по нощите и окъснели и изтървели и последния трамвай, и за мене беше нещо нормално. Малко след това временета така се промениха, че сега доста си мисля дали да спирам, колкото и да ме кара отвътре.
Та си мисля, че историята си е чиста истина, щото си има и такива хора…..
Павел
03.11.2012 at 18:39
Много интересна история! Жалко е, че не осъзнаваме колко е ценен живота, ежедневието ни мачка, но историята е много интересна! Поздрави за шофьора! Браво
Veska Petrova
12.11.2012 at 23:28
Koлко е хубаво да срещнеш доброта и отзивчивост,а когато това се случи в края на живота,един самотен и безпомощен човек да почуства че не е изхвьрлен ,че не е сам-това е щастие.Даѝ ,Боже повече такива случки и нека те да не са измислени,а да са реалност,защото всеки ще остарее ,а колко е хубаво да има топлина между хората! Историята много ми хареса!
dani_tonev
19.11.2012 at 22:41
🙂
Нина
04.01.2013 at 15:57
Боже, има ли такива шофьори на таксита? Това е литературно произведение. Много ми се иска да е истина и да има такъв шофьор, че и с такъв талант на разказвач!
ГЕОРГИЕВА
05.01.2013 at 1:27
ПРЕКРАСНО! Тази жена си е взела сбогом с живота, а този шофиъор си е взел житейския урок! Двамата са получили дара за душата си според нуждата и времето! Дай Боже повече такива облагородени хора на света за да е прекрасен!
Марлена Гетова
10.10.2013 at 19:09
Ето, това според мене е истинско реалити! Без грим и без пудра! Ето го ВИП ЧОВЕКЪТ! Хвала и ПОКЛОН!
Svetlana Milanova
12.10.2013 at 20:15
Невероятна история. Искрено се радвам че има такива хора.Нека всеки се замисли над тази история.. оцени дори и малките жестове които съдбата му предоставя и най-вече самия живот-той е безценен! :]
Ф. Павлов
17.10.2013 at 0:01
На мен ми се случи същото преди 2 г,само че възрастната жена бе моята баба отгледала 5 внука и 9 правнука и преживяла какво ли не през 90г си живот.Изпълнихме и волята,докато може макар и сама да си живее в нейния дом.Задаваше се тежка зима и решихме да си я вземем в града на добри условия,топла храна и топло човешко отношение.Денят в които трябваше да затвори вратата след себе си бе тягостен за нея.Разбирах я и не бързах,оставих я тя да реши кога да потеглим.Свечеряваше и докато другите припряно бързаха тя горката едва пристъпваше по пътеката която цял живот е минавала.Оглеждаше всяко кътче от дома,всяко ъгълче на дворчето,герана,самотната магарешка каручка.Гледах я и чувствах всичко това,тягостно бе и за мен.Всичко приключи когато тя дойде при колата.Реших да седне на предната седалка до мен,тя заслужаваше.Потеглихме и тя тихо изрече на себе си:”Е това беше”. В този момент буца заседна в гърлото ми и ми се искаше двигателят да спре,гума да се спука само и само да остане още малко в дома й.Колата “стъпи”на асфалта и пое по дългия път,след нас останаха само светлините на родното и село.На завоя ги зърна и за последно се сбогува с нещо което остава само дълбоко закътано в душата на човека.Тежко е когато човек разбра че има пътека по които вече няма да върви.
Лора
18.10.2013 at 15:52
Много добре написана. Без излишни украшения, с точно подбрани думи, и точно това я прави да звучи истинска.
теошко
21.10.2013 at 2:21
hahahhaah
“Тихо се присегнах, изключих брояча”
Тук ме загубихте, за това, че е истинска история. Иначе интересно четиово. Авторът има талант. Браво