И така, българите пак са в 90-те, но не се чувстват по-млади. Просто измамени. Някои от тях говорят за революция, но това е по-скоро поправителен изпит, след като нацията се провали през 1990 и 1997.
Първият провал е лесен за обясняване с банални аргументи, приемани за аксиоми: 5 века на османска доминация, липса на демократични традиции, пропуснатата пролет от 1968 и близките отношения със Съветския съюз (чийто най-верен съюзник беше София). Парадоксално, бившите комунисти спечелиха първите демократични избори в България през 1990 г., въпреки „ветровете на промяната“.
Вторият провал беше по-горчив и драматичен. През 1997, хиперинфлация, несигурност и неохота да приватизира, разкъса социалистическото (бивше комунистическо) правителство. След координиран натиск от Америка и Русия, дясна партия дойде на власт. България най-накрая се насочи към ЕС и НАТО. Страната получи модерно изглеждащи институции, политиците се научиха на брюкселския жаргон и нашите социални услуги бяха обречени и приватизирани без дебат.
Включени в така наречената „либерализация“ бяха водните запаси и енергийното разпределени в страната – нещо, което срещна жестока съпротива в други страни от ЕС, но за което всяка критика или опозиция в България беше проклета като „комунистическа носталгия“.
Всъщност, картелът от ентусиазирани „реформатори“ включваше всички партии – социалисти, либерали, народни, както и етническите турци, които подкрепиха правителството след 1997. Всички те последваха неолибералните догми и създадоха перверзна, партократична система, живееща в симбиоза с олигархията: пазена от Омерта в мафиотски стил, уважавана от мейнстрийм медиите, притежавана от същите олигарси и улеснена от примирението на обикновените българи, които избраха да оцеляват самостоятелно или да емигрират – повече от един милион напусна страната, отколкото да отстояват правата си чрез общи действия.
Досега, февруари 2013, когато сметките за ток и парно „избухнаха“ и детонираха гнева на консуматорите. Бунтовете през миналата седмица принудиха правителството да подаде оставка. Хората все още са на улиците, никой не е предложил изход от кризата и дори няма администрация, която да бъде обвинена.
Разкъсванията са хоризонтални: между отречената политическа класа и хората, които са лишени от пари и справедливост. Протестиращите се опитват да се организират, представяйки себе си като „граждани“, защото думата „политик“ е считана за срамящ железен печат. Най-драматичният акт на протест беше самозапалването на Пламен Горанов, 36, миналата сряда в крайбрежния град Варна, последвал друго самозапалзване на българин няколко седмици по-рано. Пламен даде ултиматум на кмета на Варна – Кирил Йорданов, да подаде оставка. Но Йорданов, добре известен с тесните си връзки със силната финансова инвестиционна група ТИМ Холдинг, игнорира Пламен, който спази думата си.
Шокът от самозапалването на Пламен отекна в социалните мрежи, но потъна сред общите протести. В циничен свят, където няма място за мъченици. Разочарованието надделя над симпатията. Пламен е все още в болници, борейки се за живота си, докато приятелите му се опитват да намерят кръв, която да осигури успешно кръвопреливане.
През това време, България е на улиците. Преходът е на път да бъде рестартиран. Този път, надеждата на хората е да бъде извършен върху сигурни и морални основи. Сега въпросът е: бунтовникът-потребител готов ли е да стане честен гражданин?
Превод: Преводачи на Съпротива
Източник: occupy.com
RSS