Не се обиждай, мила ми Българийо,
но в теб аз не умея да живея.
Да съществувам, да умирам бавно –
да, мога. Но ще полудея.
Аз ще тъгувам, мила ми Родино,
ще гледам към звездите всяка вечер.
Защото небосводът е за всички
и може с мен да гледаш отдалече.
Ще търся теб сред хиляди култури
и да се стопля със родопска черга.
Ще вия към луната саламурена,
ще тичам да намеря селска черква.
Прости ми, свята, мила ми Родино!
Аз зная, че във болка те оставям.
Предателството ми е непростимо –
предатели във тебе ще останат.
Страхливец ли съм, свята ми Българийо?
Но мога ли във теб да оцелея?
Родителите казват ми да бягам,
децата ми напират да живеят!
Отивам си, но вечно ще те помня,
езика ти ще дам на други хора,
ще те разказвам, ще съм безпокоен,
за тебе денонощно ще се моля.
И ще се върна, мила ми Родино,
дори и да умирам, ще се върна!
Да вкуся от червеното ти вино
и в шепа пръст във теб да се превърна.
Горяна Панайотова
М.
04.01.2013 at 18:50
Патетично! Прекалено сериозно се гледа на въпроса с емиграцията! Хората не са дървета, защо е нужно да се преструват на такива и да остават там, където са посадени? Сигурна съм, че авторката е написала стихотворението и е останала в България. Ето моето мнение по въпроса: http://emaiv.wordpress.com/2011/04/17/разговор-през-граница/