Стожер

Стожерът с неговото значение като опора се явява стожер и на този разказ. Защото ние сме поколението, което насила бе накарано да вярва във фалшиви стожери, после ни ги измъкнаха и ние се лутахме в живота без стожер и всеки търсеше някаква опора за себе си и смисъл да живее. Сега е дошло времето нашите деца да забият нов стожер в България.

Не се бъзикам.

Естествено, голяма част от действията са свързани със село Стожер, използвам за забавление на читателя или за подсъзнателни внушения съвпадението на имената. Случките са действителни, понякога са преувеличени, местата и времената на събитията са променени, героите са събирателни образи. Разказът не е автобиографичен.

Когато бях първи клас другарката ни учеше да скандираме „Слава на БeКaПe!”. Все някога ще мога да извикам „Слава на Стожер”. Ама как зчучи само! Между другото в Стожер има фасул и тикви, големи тикви.

В първи клас не знаех какво е БКП. Идвах от село, не от Стожер, от друго добруджанско село. Мислех си, че това БКП, дето го викаме, сигурно е много яко. Обичах да задавам тъпи въпроси. Все още ги задавам. Тогава попитах кака защо нейните съученици не пишат на чантите си БКП ами АВВА. Приятелката на сестра ми ме попита дали са ме довели от Марс. Чистосърдечно си признах, че съм от село Безводица. С този обмен на информация ние взаимно си обогатихме географските представи. Вече знаех, че Толбухин е където живея аз, Безводица – където живее баба, Стожер – където живе леля, Балчик е на морето, а Марс – на небето. А какичката научи, че има и по-забутано място от Марс – Безводица.

Аз, разбира се продължавах с тъпите въпроси. Не знам защо, но родителите ми много се притесняваха да ми обяснят защо трябва да викаме „Слава на БКП”. За по сигурно ме пратиха на агитация при съседа – чичо Пешо, единственият жив комунист в блока. Другите бяха на портрети. От чичо Пешо разбрах, че АВВА са хулигани, но не разбрах какво е БКП. Не успявах да разбера разликата между БКП и държавата. Той ми обясняваше, че БКП е стожер на държавата. Аз му казах: – Чичо Пешо, бъркаш нещо, ние с баба сме ходили в Стожер и там няма ник’во БКП. Човекът се отказа да ме подковава идеологически и тръгна за Стожер да прибира фасула на народа. Чичо Пешо беше агроном и партиен секретар на община Стожер и треньор на футболния отбор. Познайте как се казваше отбора? Много обичах да ходя на мач с чичо Пешо. Когато Стожер (познахте, точно така се казваше отбора) биеше пукахме агнешко с бира. Когато паднеше, чичо Пешо се караше. Най-много се караше на един циганин. То в целия отбор имаше само един циганин. Все още бяха малцинство. Викаше му: „Циганин с циганин такъв (тогава това не беше обидно за циганите или много добре се преструваха, че не се обиждат) ти си централен защитник – стожерът на отбора, ама и за чеп за зеле не ставаш, отивай да лющиш боба.”

На една ученическа бригада, пак в Стожер, за да не лющя боб, избрах да съм поливач. Тогава рукнаха едни дъждове… Потоп. Наводнени къщи, съборени огради, удавени животни ,… а ние поливаме. Бригадир ни беше бай Данчо. Не беше диалогичен лидер. Каквото и да попитахме, винаги отговаряше: „Както партията нареди”. Пушех под един навес и се чудех дали на стожера на държавата не му хлопа дъската. Иначе защо ще повелява чрез своя пророк бай Данчо да поливаме в този порой. През същото време съученика Владо, без никакви душевни терзания, със замечтан поглед съвестно поливаше с пожарникарски маркуч от 30 метра разстояние. По-близо нямаше как да влезем. Полето беше станало блато. Разсадът хвърчеше на всички страни изскубнат от мощната водна струя. Сега Владо работи в полицията, като стожер на реда и законноста в България. Управлява водно оръдие за борба с безредиците и гражданските протести. Сигурно е щастлив, че е осъществил детската си мечта.

Тринадесет години след първия неуспешен опит да ме научат на славата на БКП имаше втори опит. Аз бях първа година студент, няма значение по какво, защото всички студенти учеха в първи курс история на БКП. Този предмет беше стожер на висшето образование в Народна Република България. Не успях да науча историята на БКП. Вместо това научих от нашия асистент, че навремето българките били бели, сочни и красиви, а не черни, хърбави и рошави като ей тази колежка там. Въпросната колежка, която служеше за визуализация на деградацията на българките беше от Стожер. Трепна сърцето ми, покъртено от обидата към моята землячка. Вечерта отидох да утеша колежката, изпаднала в депресивно-суицидна криза. Думите не бяха достатъчни да я убедя, че е най-красивата жена на света. Огледалото щеше да бъде още по-безполезно. В този момент само аз можех да бъда нейния стожер, нейната връзка с живота. На стожера посвещавам това хайку. Класическо 5-7-5 срички. Думите свършват, мисълта продължава… то пък една мисъл.

Черна ездачка –
Да! Да! Да! – Плющи с бедра
на-дървен стожер.

Ще ви направя литературен анализ на произведението.
Плющенето с бедра е образът на черната ездачка, която препуска диво в нощта, сляла се с коня си в безумен устрем, сякаш гони края на света…

Оопс, това е друга песен, добре че не приеха ACTA.
Изобщо черната ездачка е връзката с нашите прабългарски корени, а стожерът и аз не знам какво е. Да! Да! Да! – трикратното повторение означава:

1) моето ново, утвърждаващо, позитивно мислене за ролята на стожера;
2) сливането на женското и мъжкото начало заедно с началото на Тангра;
3) ритъма на шаманския транс, в който бе изпаданала ездачката;
4) че тогава бях по-млад и по-държелив

Отварям скоба. (Когато българите приеха християнството, женското начало отпадна и светата троица се поопълни със сина Божи. Това все още дава своите негативни последици за цялата западна цивилизация. После се чудим защо се изпедерастихме и изпедофилихме и мъжете един стожер не можем да забием.) Затварям скобата.

Изпита по история на БКП така и не взех, защото в същата година партията-стожер безславно рухна.

Правейки дълбочинна психоанализа на себе си открих, че към Стожер изпитвам подсъзнателно отричане. Причината е претърпяна катастрофа, в следствие на която се забих в една ограда и влетях с колата в крайпътен двор. Когато дойдох в съзнание и изпълзях от колата, целия в кръв, със счупени очила и затруднено дишане видях голям кръг от селяни, наобиколили колата, които ме гледаха мълчаливо и безучастно. Само един човек се обърна към стопанина на двора с думите: „Честито ти гости”. От тогава се чувствам във всеки един „Стожер” като неканен гост.

Но благодарение на съмишлениците от Стожер, вече съм с превъзмогнато его, надъхан за гражданска активност и изпълнен с нови идеи. Ще се побратимим с кмета на Стожер. И когато ние блокираме Орлов мост, нашите братя ще блокират пътя Варна-Добрич. Ние ще ги пазим от шистов газ, а те ще ни пращат зелен фасул на жълтите павета.

Слава на Стожер!

Чичо Пешо, Тато Тошо и Бате Бойко

Така. Партията – стожер рухна тихомълком. Рухна и държавата. Нямаше кой да побие нов стожер. Нямаше и кой да поеме отговорност за случилото се. Оказа се, че няма виновни комунисти за приченените беди по време на тяхното управление. Моите родители се срамуваха от комунизма и затова поеха вината на БКП. После им вмениха и вината на СДС, БСП, НДСВ, ДПС. Живот и здраве ще поемат и вината на ГЕРБ, къде ще ходят.

След рухването, Чичо Пешо стана областен координатор на СДС. Влезна в тричленка за ликвидиране на ТКЗС „Стожер” и го ликвидира бързо, сигурно и безвъзвратно. Чичо Пешо, за разлика от моите родители, не пое вина, а пое тракторите и комбайните на ТКЗС-то. Реституира ниви и гори, приватизира хлебозавода в Добрич и основа охранителна фирма, избраха го за президент на ФК Добруджа, взе на концесия стадиона и парка и там построи хотел с ресторант. Чичо Пешо сега е бизнесмен и патриот и общински съветник от листата на ГЕРБ. Голяма работа. В него са и хляба и ножа. Отново.
От време на време му ходя на гости. На стената зад бюрото – портрет на премиера Бойко Борисов. Викам му: „Рамката на тоя портрет си я спомням, толкоз ли ти се досвидя някой лев за нова рамка”. Чичо Пешо ми намига: „То не само рамката е предишната, ами отдолу си седи снимката на Тошо. Бойко съм го подпъхнал под стъклото. Сега като гледам единия виждам другия. Ти спомняш ли си Бойко?”

Как мога да забравя нашата първа среща! Не бяхме на бригада, но няколко ученика ни освободиха от часове и спешно ни изпратиха в кравефермата в Стожер. Ще садим цветя. Не заради някоя европейска директива да направим кравите щастливи, а заради кефа на Тодор Живков. Тогава генерален секретар на ЦК на БКП и председател на държавния съвет. Дето се вика – стожерът на стожерите. Значи Тато ще идва на посещение с дипломатическия корпус и ще им покажат витрината на социализъма – най-голямата кравеферма на Балканския полуостров. Пристигаме. Навсякъде кипи безмислен труд. За три дни кравефермата трябва да добие витринен вид. Пристигна и Бойко с една бака червена боя и една баданарка. Чичо Пешо, в качеството си на партиен секретар раздава заповеди наляво и надясно. Като видя Бойко му извика:

– Момче, ти от художниците ли беше? Марш в столовата да рисуваш плакати!
– Разрешете да се представя. Капитан инж. Бойко Борисов, командир на батальон за охрана на селскостопански обекти. Имам заповед да обезопася обекта.
– От кого ще го обезопасяваме? Народът обича другаря Живков.
– Разполагаме с калпав материал, някой вместо букет гербери може да му подхвърли граната и ще ни изложи пред европейците.
За нула време Бойко боядиса всички съкла в червено: витрини, прозорци, преградни стени и даже огледалата в умивалните. Работеше със замах и талант на художник. Не остави никакъв шанс на врага или на някой калпав материал да залегне и от 100 метра да се прицели с РПГ в централния ни стожер.
Аз и една съученичка се шляехме и моткахме из обекта като два калпави материала. Бойко инструктираше чичо Пешо:
– По време на посещението искам в обекта само проверени хора, само комунисти и деца на комунисти, другите навън. – Чичо Пешо ни видя и се сети да попита:
– А комсомолците може ли? Те много ни помогнаха. Садиха цветя. – Нито едно мускулче не трепна на лицето на Бойко, само капчиците червена боя, които пръскаха от баданарката издаваха огромното вътрешно напрежение.
– Не! В никакъв случай! Това ще са някои еколози. Те са по-опасни и от терористите. Днес садят цветя, утре ще блокират Орлов мост. Не!
– Ами поне момичето… такова… Калинка… поне нея да вземем, бащата е наш човек.
– Не искам да виждам нито еколози нито калинки!
За мен Борисов е пророк. На изпроводяк чичо Пешо му подари една голямата тиква. Казах ли ви, че в Стожер има много тикви? А тогава имахме и най-червеният краварник на целия Балкански полуостров.

Червен стъклопис
къпе в кървави лъчи
бик, нож и олтар.

Мила

Кака написа книга за АВВА. Междувременно групата се разпадана. Сега никой не си ги спомня. Книгата бе провал. Агнета, Бени, Ани-Фрид и Бьорн искат да се събират пак. Тия да не падат от Марс!?
Мила, така се казваше какичката, която си мислеше, че аз съм от Марс, направи ферма за щрауси в …Безводица. Един месец след като се дипломирах отидох в родното си село да видя какво правят щраусите и какво прави милата какичка. Обаче преди да видя щраусите видях призраците на комунизма. Тези от портретите. Дружинната ръководителка, другарката Петрова, ни поучаваше, че нашите славни вождове и учители дори и когато умрат ще живеят вечно с нас. Също като вампирите. Някога, литографираните върху ламарина, неумиращи комунисти красяха трибуните на манифестациите. Сега, наредени около един стожер в бостана, правеха сянка на пазача и плашеха гаргите. За мен другарката Петрова е пророк.
Кака Мила, много ми се възрадва. Останах целия ден да ги видя какво правят. Мила гледа три двойки щрауси за разплод. Щраусите ядат, акат и се чифтосват. Живот!

Докато гледахме щраусите, Мила ме помоли: „Разкажи ми нещо от твоето детство!” Една пролет, бях на такава възраст, когато сам открих отговора на въпроса „Абе, ти нямаш ли с какво да си играеш?”. Дотогава, този въпрос беше неразрешима гатанка за мен. Но през нея пролет осъзнах преимуществото на момченцата. Голяма игра падна. До славното откритие бях в единение с Тангра и цялото му творение. Но след като вкусих от плода на познанието светът се разцепи на две. На мъжка и женска част. Дотогава за мен магарето си беше магаре. Има такова животно. Сега вече знам, че нашето магаре е женско, а това на съседа дядо Герги очебийно е мъжко. Трепетно осъзнавах, че внучето, което е на гости при съседите е женско. В същата тази пролет баба ме прати, да закарам нашата магарица при съседското магаре. Нямахме мирка от техния рев, а и баба искаше да имаме магаренце. Събрахме магаретата и застанахме с внучката на съседите да гледаме шоуто. Този открит урок по биология сигурно е бил внимателно планиран от двете баби. Тогава вече се имах за много отракан, а и същите хормони, които контролираха двете добичета се плискаха из моята глава. Хвърлих поглед към луничавото момиче и изпълнен с копнеж заявих: „искам и аз така…”. Тя ме отряза: „Че кой ти пречи, магарицата е ваша.”

Трябва да ви призная, че бях сравнително срамежливо момче. С очила и говорен дефект. Вместо „р” казвам „л”, весто „ж” казвам „з” и вместо „ст” казвам „к”. Така например вместо „стожер” казвам „козел”. Заради проблемите в комуникацията бях си купил една книга – „Езика на тялото в бизнес преговорите”. Където не ме разбират да си помагам с езика на тялото.
Обратно при щраусите. Като че ли кака Мила се опитваше да ми каже нещо без думи. Беше стиснала дупето ми с ръка и беше си пъхнала езика в ухото ми. Напрегнах си паметта, но нямаше точно такъв пример в книгата. Все пак от уроците на другарката Дружинна винаги съм готов да разпозная и да откликна на генералната линия. Така че можеха да ми се губят някои детайли и нюанси от посланието, но не и генералната линия. Неуверено попитах: „Не трябва ли първо да те поухажвам малко?”. Това беше тъп въпрос. Никога не съм разбирал какво означават дато, нето и можебито при жените. Но Мила беше много конкретна: „Имаш една минута”.

Смъкната рокля.
Сенокос. Безброй щурци
ухажват нощта.

Очите ми бяха пълни със звезди, ушите ми с щурци, носа ми с окосена трева, устата ми с Мила, а главата ми – празна. Слава на Тангра в следващия живот искам да съм щраус! На сутринта кой от където е. Аз към Стожер, Мила към Марс.
Мила не беше марсианка, беше лунатичка. Идеалната идеалистка. Да живее в лъжите на соца за нея бе мъчение. Простащината, лицемерието, подлостта я задушаваха. Спасяваше се с бягство в музиката и литературата. Зареждаше ме постоянно от нейните неизчерпаеми извори. Лед цепелин, Стайнбек, Пърпъл, Ремарк, Уайт снейк, Кафка, Дио, Маркес, Пинк флойд… Мила беше моя културен стожер. А нейният бе забит в Париж. Айфеловта кула – нейната мечта, да се качи горе и да види Париж. Записа се във Френската гимназия заради това. Знаеше цялата история и география на Париж от романите, които бе прочела. Колекционираше лъскави празни опаковки на френски стоки: бутилки от коняк, кутии от бисквити, шишеца от парфюм. Самите стоки бяха недостъпни за нея. Когато стожерът рухна. Мила разцъфна. Като пеперуда, пусната на свобода. Като свръхнова звезда. Замина в София, беше първата на първите протести. Пееше химна, скачаше (кой не скача е ченге), танцуваше, палеше свещи, седеше по площадите и спеше в палатковите лагери. Там се запозна с голямата си любов и бъдещия баща на нейното дете.

После приказката свърши. Илюзията за свобода се ликвидира, заедно с ликвидацията на ТКЗС-тата от чичо Пешовците. Голямата любов емигрира в Париж, да продава наркотици, където се ожени за една полякиня. Мила остана сама в България с простащината, лицемерието, подлостта и малката си дъщеричка. Избяга в Безводица. И нея вечер докато лежахме под звездите ме попита: „Твоят Тангра наистина ли прави всичко, което поискаш от него? Помоли го да спре земята. Искам да сляза.”

Снежанка

Пътувах за Стожер заради сватба. Мразя сватбите. Няма как – ще се омъжва Снежанка. Сигурно се питате коя е тая кифла. Спомняте ли си онова хърбаво, черничко, рошаво момиче? Грозната колежка от Стожер. Уви, аз не мога да я забравя. Момичето се казва Боряна. Но аз й виках Снежанка, по-точно Снезанка. Тя си мислеше, че така съм я кръстил, защото е черна. Аз я лъжех: „Ти си Снежанка, защото си най-красивата жена на света. Погледни във вълшебното огледало.” И тя дълго, дълго гледаше в моите очи. Жените се лъжат лесно, тряба да им кажеш това, което искат да повярват. Мъжете сме същите.
„Уфф, много си грозна” – викаха й моите колеги. – „Като те видя и ми се пресича млякото в чашката. На мен ми вкисва супата в купичката. Сънувам кошмари. Аз пък не мога да заспя. Имам запек. Омекна ми пишлето. Повръща ми се.” – Така мрънкаха дребните джуджешки душички. Снежанка слушаше колегите с натъжено сърце и никога никого не обиди. Моите приятели също се притесняваха:
– Глупак, половината мацки в потока са ти навити, а ти хвана тоя караконджул.
– Брато, ти да не си мазохист или некъв извратеняк?
– Пич, кажи ми честно, как изобщо ти става?
Какво да им кажа? Как да обясня, че Снежанка ме гледа с нежност, тъга, обожание и любов. Толкова любов, колкото само Тангра може да даде. Изтърсих: „Има големи очи”.
– Глупости, циците са й малки.
– Брато, ти яко си бил напушен!
– Пич, да не й нахлузваш противогаз?

Знаех си, че няма да ме разберат.
Преди да рухне стожерът аз имах договор с института по пшеница и слънчоглед, стипендия и светло бъдеще. На следващия месец нямах нищо. Нямах даже Снежанка.
Получих официалното писмо от института „…с оглед на настоящата икономическа ситуация и кадровата политика и бля, бля, бля … ще ти разковем кочинката барабар със стожера”. Хванах се за последния останал ми стожер – бутилка бренди Слънчев бряг, 0.5 литра. Това че съм се хванал не значи, че не съм паднал.

Тангра направо ми беше инциализирал харда. На сутринта спомените ми се връщаха много бавно. Започнах с общите понятия. Първо осъзнах, че мисля и следователно съществувам. На Декарт му е отнело повече време за този извод. После открих болката. Осъзнах, че не само съществувам ментално, но имам и живо физическо тяло или поне полуживо. Открих светлината. Осъзнах че не съм щраус, а човек – за съжаление. Открих пространството. Осъзнах, че аз съм тук, но тук ми беше непознато. Открих движението. Осъзнах, че телата в пространството не винаги са в покой, а се променят – например главата ми ще се пръсне. Светлината изчезна. След време отново се появи. Еврика! Открих времето. Осъзнах, че вече не съм ученик, но ми се губеха последните 2 години от живота. Спомних си ги – бях в казармата – наистина бяха загубени. Открих, че освен мен в пространството се съдържат и други предмети и сблъсъкът с тях е болезнен. Спомних си, че тук е квартирата на Снежанка.

Вече спомените нахлуваха като вода в тоалетна чиния. А да, спомних си какво е тоалетната чиния и по-важно къде се намира. Спомних си и едни червени прашки. И защо повече няма да видя Снежанка. От моя гледна точка, снощи аз изчуках тези червени прашки. Не можех да подмина неустоимата провокация с моя първосигнален мозък. Все едно да покажеш: предизвикателно червен плащ на бик; пътен знак В1 – „забранено влизането” на мутра; плакат с надпис – ти си извартеняк, на който му става, само ако е с караконджул. Доказах на прашките, че са в грешка. Но от гледна точка на Снежанка тези прашки, докато ги чуках бяха върху задника на най-добрата й приятелка – Лили. На белия, сочен и красив задник на вече бившата най-добра приятелка, който според гледната точка на нашия бивш асистент по история на БКП, напълно отговаряше на идеалите за български задник. А гледната точка на Лили нямаше съвсем никакво значение. Скочих с отчаян вик „Снезанкееее!”. Но нямаше ни Снежанка ни караконджул. Тя си беше хванала пътя за Стожер, за да срещне своя истински принц, а не такова менте като мен. Видяхме се отново след 4 години на нейната сватба.

Червени прашки –
стар, препариран спомен в
бутилка бренди.

Караконджули

Мислите, че караконджулите са измислица, за лъжене на деца? Лъжете се. Баба беше експерт по караконджулогия. Цялото село знаеше, че има караконджули, както знаеше, че има щрауси. Макар че никой не бе виждал жив щраус. Мила още не беше открила фермата. Ама дядо е виждал жив караконджул. Както се прибирал веднъж с коня и с каруцата посред нощ. Минавал покрай гробищата. До обраслата с бръшлян ограда видял огромно черно куче. Цепело мрака с жълтите си очи. Видяло дядо и се спуснало като тъмна сянка право към него. Дядо пришпорил коня. Погледнал през рамо. Кучето вече не било куче. Гонел го караконджул. Черен, хърбав и рошав. Не, не било моята Снежанка. Истински караконджул, бяга на два крака и протяга ноктести лапи да сграбчи дядо. Но колкото и бързо да препускал коня, караконджулът ги настигал. И точно когато скочил в каруцата наблизо изкукуригал петел и караконджулът се изпарил яко дим.

Освен дядо и Джанката също разправяше, че е виждал караконджул. То след три ракии Джанката е виждал какво ли не. Според баба е видял себе си в огледалото. Само кмета Караколев разясняваше, че това са бабини деветини, опиум за народа и отрицание на диалектическия материализъм. А баба му викаше: „ Караконджулев, не ми разправяй на мен, що е то караконджул и има ли почва у нас! Не виждаш ли тоз дето те е яхнал?” Кмета разбира се нямаше какво да види, защото караконджулът е метаморфно същество и когато си поиска се превъплащава в куче, теле или дим, но ако яхне някого се превръща в астрален паразит и започва да смучи енергията му и да го управлява – къде да отиде, какво да напазарува, за кого да гласува. Жертвата развива зависимо разстройство на личността. Хората, които са под властта на караконджул се чувстват безпомощни, слаби и непълноценни. Чувстват се калпав материал. Изпитват затруднение при вземане на обикновени решения, не желаят да поемат отговорности, губят инициативност, не протестират, чакат помощи от държавата. И ако ги освободят от караконджула им, веднага се опитват да намерят нов, който да ги яхне, защото се страхуват да не бъдат оставени сами да се грижат за себе си. А може би аз страдам от параноидно разстройство на личността, защото подозирам, че цял един народ яко го яхат караконджули. – Юряаа!… Юряааа!… Юряаааа!…

Едно време имаше по-малко караконджули, защото бабите вземаха мерки за превенция – трънени венци от глог на портите, най-малко по два петела във всеки двор да кукуригат и по една чаша вино от ябълки с бъз на смрачаване за вътрешна защита. В битката на светлината срещу мрака се вкарваше в употреба и тежката артилерия – стожерът на гумното. Фалически символ за плодородие с апотропейни функции за защита от астрални чудовища. Направо 3 в 1 защото нашият стожер изпълняваше и една по-прагматична функцията – да пази зърното от пилците. Стожерът представляваше един колец, забит в земята. Имаше закована напречна дъска, като разперени ръце, промушена през ръкавите на старата ватенка на дядо. Тази конфигурация си беше откровен кръст, който тогава беше забранен като форма на идолопоклоничество. Вместо на иконите кмета планираше бабите да се кланят на комунистите от портретите. За по-ефективна маскировка на кръста и за засилване на антикараконджулските му свойства на върха бе нахлузен овчи череп, на който пък бе закован един каскет. И то не какъв да е, а каскетът на стария Караколев. Той (става дума точно за каскета) имал историческата мисия да вкара цялото село в кооперацията доброволно. Как е станало ще ви разказвам друг път. Колко е било доброволно не зная, ала дядо твърдеше, че когато Добруджа е била окупирана от румънците не е ял толкова бой. А баба специално беше ходила да иска този каскет от младия Караколев, след като умря стария. Знаеше, че е пропит с толкова много проклятия, че светеше в инфрачервения спектър и гонеше караконджулите като слънце.

В момента караконджулите изживяват еволюционен разцвет. Имат богата питателна среда и нямат естествени врагове. Кога за последно сте чули петел? Кога за последно сте видели стожер? Караконджулите вече нямат нужда от материалните си тела, затова не ги виждаме често. Направо ни яхват от теливизионните програми, от компютърните игри, от социалните мрежи. Само от време на време от носталгия се превръщат в кучета, за да разкъсат някой пенсионер или във въглеродни емисии, за да ни натресат глобалното затопляне.

Фриги

1989. Още преди Scorpions да изпеят легендарната Wind of Change имах предчувствие за промяна и изживях магията на момента във вълшебната новогодишна нощ. Бях в гарнизонен отпуск и посрещах с приятели годината на нашето уволнение. Бях се омагьосал с неизвестно количество бренди с ром. С детско автоматче в ръка бях залегнал пред телевизора и стрелях на воля по стожера на стожерите – другаря Живков докато ни приветстваше от екрана. От тогава това е неизменен ритуал и разстрелвам всички държавни глави, които имат неблагоразумието да се бъзикат с мен на Нова Година. Явно съм имал верни приятели, защото само една думичка на ВКР-то и щяха да ме вкарат в дисципа, денем да чукам камъни, а нощем да чукат мен. Вервайте на Бойко, като ви казва, че е най-големият Демократ. Сега всеки може да си стреля с детско автоматче по Бойко от телевизора. И той не ви кара да го дебнете около нова година, а всеки ден застава на мушката. Най-големият Демократ ви гарантира, че за това деяние няма да ви прати в дисципа. Камъни не трябват, защото за един мандат (4 години) предсрочно са построени магистралите за една петилетка (5 години). Така са и построени – пет за четири.

1989-а ми донесе тройна доза свобода – уволнение, демокрция и събарянето на Берлинската стена – стожера на желязната завеса.
Изкарах първата година в университета, къде на лекции, къде по митинги, къде на купони. Взех си изпитите без история на БКП, който отпадна заедно с член първи на конституцията. Предстоеше ми само още един практически изпит. Как да оцелея без доходи. Демокрацията доведе до масова безработица. Прекратиха моя договор и стипендия. Съкратиха родителите ми. Уволниха и Бичмето, нашия бивш асистент по история на БКП. Когато се върнах в София да си подам документите за общежитие за втората година, нямаше кой да ги приеме. Студентите бяха обявили стачка и окупирали университета. Включих се в стачката и така си реших квартирния проблем. Спях в аула 101. Даваха ни и кюфтета. Пращаха ги профсъюзите, носеше ги лично Бичмето. Депутатска работа. За съжаление стачката свърши. Отново съм на улицата. Прибегнах до гостоприемството на колежките. Навитите не бяха чак половината от потока, както ме убеждаваше моя приятел, но имаше по една за всеки ден от седмицата, да не им омръзвам и винаги да ме посрещат с широко отворени обятия. Прекръстих колежките на Съни, Мони, Теди, Уенди, Чери и Фриги, за да не объркам на графика. Събота беше за почивка и карти с приятели.

Фриги беше от ГДР и твърдеше, че е влюбена в мен и че сигурно е фригидна. Още първия петък Фриги остана без родина заради обединението с ФРГ и без комплекси заради обединението с мен. След Снежанка нямах големи претенции, ала Фриги беше маниачка. Падаше си по униформи и хладни оръжия. С ножа кълцаше картофите на слама с ожесточението на оберщурмбанфюрер в акция. Казах й: „Режеш жестоко!”. Имахме комуникативен проблем. Тя говореше български по-лошо и от мен и почти не ме разбираше. То и вие дали бихте разбрали горната реплика, ако чуете „лезеш зекоко”. – „Какво иска? Да лижа кока?” – Става и така, само остави ножа.
Аз не знаех и думичка немски. Всъщност знаех няколко думи, които бях включил в разговорника. Разговорникът бе моя проект в казармата. Аз бях издател, графичен дизайнер, печатар и дистрибутор. За преводач наех един новобранец, завършил немска гимназия. Разговорникът се състоеше от една страница и обхващаше 90% от репликите на любимите ни филми – германско порно. Класика в жанра. Бях размножил стотина копия на принтера в щаба. Инвестицията ми струваше две кутии цигари, една за преводача и една за старшината да си затвори очите докато печатам. Тарифата бе твърда 1 разговорник – 1 кутия цигари. Търсенето беше огромно.

Не знам защо търсеха смисъл в сюжета на порнофилмите. Сигурно и Тангра се чуди, ако изобщо нещо може да го учуди, защо пък ние търсим смисъл в живота. Просто се забавлявайте. Както правихме аз и Фриги. Всеки петък възпроизвеждахме сцени от класиката в жанра, за сценарий ползвахме моя разговорник. Фриги с охота се съгласяваше на всяка моя фантазия, стига да й кажа, че е епизод от романтичен филм. А аз със неохота и доста страх приемах да изиграя единствената нейна натрапчива фантазия. Да стоя мирно като стожер, облечен с военна униформа със свастика, със залепени къси мустачки и вдигната за поздрав ръка докато тя „лижи кока” и държи нож. Фриги все пак замина за обединената си родина след първия семестър. Загубихме се за много години, после тя ме намери през ерата на Фейсбук. Похвали ми се, че живее във Вевелсбург и е ескурзовод в замъка-музей на СС, а допълнително работи като преводач и озвучител на порнофилми. Но последното й било по-скоро хоби.

След края на стачката профсъюзите върнаха Бичмето на работа. Сега отговаряше за материално-техническата база на университета. Питах го да ми уреди място в общежитие. Каза ми „От теб зависи”. Чудех се какво зависи от мен, като всичко зависеше от него. Моите родители, покрай възпитанието бяха пропуснали да ме научат на изкуството на подкупа. Не знаех на кого, колко и как да дам. Е, имах малко опит с цигарите и разговорника, но си бях новобранец в зараждащият се неолиберализъм. Тепърва имах да уча практическите уроци в живота. Рушветът се оказа стожерът в борбата за оцеляване и просперитет. Най-много лекции ми преподадоха пътните стожери – наведените полицаи. Полезно е умението да ги разграничавате от легналите полицаи. Само последните може да газите законно. Отначало трябваше да ми подсказват като на малоумен докато стопля. „Бързаме, а? Какво работим? Знаеш ли какви са глобите? Сега какво правим? Сигурно и аптечка нямаш? Ще пишем ли акт? Ти нали бързаше? Абе нямаш ли 20 лева? Аре, и умната, след Стожер има пост на колегите от Добрич.” Сега вече съм спец. Разбирам от един поглед, от половин дума или даже от изразително мълчание.

Автор: Т. Ч.